13. Новоапостолският християнин и неговият живот във вярата
Молитвата е възможност, която Бог е дал на хората, за да може човек да влезе във връзка с Него. В молитвата вярващият усеща: Бог присъства, Бог чува, Бог отговаря. Така вярващият човек се прекланя в смирение пред Божието величие и любов. Святият Дух дава импулси за правилната молитва.
Моленето понякога се определя като „дишане на душата”. Това сравнение трябва да покаже необходимостта на моленето за вярата.
Вяра без молитва не е жива вяра. Молитва без вяра не е правилна молитва.
В Стария Завет се намират много свидетелства за преклонение пред Бог. За пример може да се назове Песента на Мойсей: „Понеже ще провъзглася името на Господа, прославете величието на нашия Бог! Той е Канарата; делата Му са съвършени; защото всичките Му пътища са справедливи. Бог на верността е и няма неправда в Него; праведен и справедлив е Той” (Второзаконие 32, 3.4).
Псалмите съдържат най вече изказана в молитви благодарност към Бог, хвалебствия отправени към Него и прославяния. В Стария Завет могат да бъдат намерени много молитви измолващи Божията помощ и подкрепа.
В Проповедта на планината Исус даде важни указания за молитвата (срв. Матей 6, 5-8): Човек не трябва да излага на показ молитвата си и не бива да говори излишни думи. Към Бог можем да се обърнем с „Отче”. Молитвата трябва да идва от сърцето.
Имайки предвид Своето пришествие Исус предупреждава: „Но бъдете бдителни във всяко време и се молете, за да успеете да избегнете всичко, което предстои да стане, и да застанете пред Човешкия син” (Лука 21, 36).
Евангелията свидетелстват, че Исус често се оттегляше, за да се моли. В Евангелието на Лука се съобщава, че Исус се молеше най вече преди решаващи събития:
- преди върху Него да се спусне Святият Дух (срв. Лука 3, 21-22),
- преди да избере дванайсетте апостоли (срв. Лука 6, 12),
- преди Отца да Го преобрази пред свидетелите от този и отвъдния свят (срв. Лука 9, 28-36),
- преди да започнат страданията Му (срв. Лука 22, 41-46),
- Преди да умре на кръста (срв. Лука 23, 46).
Прави впечатление, че Исус благодареше още преди Неговата молитва да беше чута (срв. Йоан 11, 41-42).
В Йоан 17 е предадена „Първосвещеническата молитва на Исус Христос”. Това е голямата молитва, която Исус казва преди страдалческия Си път. Той се моли за апостолите и за бъдещата Църква, тоест също така за нас: „И не само за тях [апостолите] се моля, но и за онези, които биха повярвали в Мен чрез тяхното учение, за да бъдат всички едно” (Йоан 17, 20.21).
Първите християни се молеха в общността: „Всички те единодушно бяха в постоянна молитва (и моление) с някои жени и Мария, майката на Исус, и с братята Му” (Деянията на апостолите 1, 14).
За интензивни молитви се съобщава във връзка със съществени събития, така например при избирането на Матей за апостол или при полагането на първите седем дякона.
Също така при опасни ситуации апостолите бяха придружавани от молитвите на енорията (срв. Деянията на апостолите 12, 1-12).
„А ние ще постоянстваме в молитвата и в служение на словото” (Деянията на апостолите 6, 4).
Молитвата не е вкарана в никаква външна форма. Все пак интензивността на моленето може да се увеличи например чрез затваряне на очите, сключване на ръцете или коленичене. Молещият се по този начин се оттегля от стреса на ежедневието, той се вглъбява и се прекланя в смирение пред Бог.
Новоапостолските християни започват и завършват деня с молитва. Те се молят и преди ядене. Също така в течение на деня се обръщат отново и отново към Бог, за да усетят Неговата близост и да търсят помощта Му.
В семействата родителите се молят с децата си и така ги въвеждат в един свой молитвен живот.
Съдържанието на молитвата се определя от преклонение, благодарност, молба и застъпническа молитва.
Знанието за Божието величие ни подтиква към това да Му се прекланяме: „Елате да се поклоним и да паднем, да коленичим пред Господа, нашия Създател” (Псалм 95, 6).
Благодарността в молитвата включва всичко, което произтича от Божията доброта: слово, милост и тайнство както и земни дарове, като храна, облекло, жилище.
Всички нужди биват поднасяни в молбите към Бог.Това включва съхранение във вярата, ангелска закрила или Неговата помощ в ежедневието. Най-значителната молба се свързва със скорошното идване отново на Христос и копнежа да бъдем взети тогава в милост.
Застъпническата молитва е израз на любов към ближния. Тя не се ограничава със собственото семейство или енорията; нещо повече, тя обхваща всички, които имат нужда от Божия помощ, било то на този свят или в отвъдното.
Молитвата подсилва вярата, доверието в Бог и дарява сигурност в приютеността в Бог. След молитвата молещият се е сигурен, че всички негови молби са в Божията ръка: „Предай на Господа пътя си; и уповавай на Него и Той ще извърши очакването ти“ (Псалм 37, 5).
В общи линии под „жертвоготовност” се разбира вътрешната готовност на човек да вложи своите сили и дарби за благото на другите, загърбвайки затова своите собствени интереси.
В обикновения език под „жертва” се разбират даровете, поднесени на Бог. Могат да се разбират също така дела на хора, които се правят в услуга на другите. Парични средства, които се даряват за религиозни цели, са също жертва в религиозния смисъл на думата.
Под наша „жертва” разбираме включването на дарби и способности, на време и сила, които поставяме в служба на Бог и Неговите дела.
Жертва е също, когато за благото на Божието дело се отказваме от нещо.
Желание на вярващите е да изразят своята благодарност и любов към Бог също така с конкретни дарове (жертви), било то парични средства или продукти в натура. Според Малахия 3, 10 в дома на Господ трябва да се донесат „десятъци” от всичко добито. „Десятъкът” може да служи за ориентир на братята и сестрите по вяра за жертвените дарове.
В края на краищата жертва е всичко, което вярващият, воден от любов към Бог, върши или пропуска.
„Донесете всички десятъци в съкровищницата, за да има храна в дома Ми, и Ме опитайте сега за това, казва Господ на Силите, дали няма да ви разкрия небесните отвори да излея благословение върху вас, така че да не стига място за него” (Малахия 3, 10).
В Стария Завет жертвата има изключително голямо значение. С жертвата трябва да се изкаже благодарност, да се предотврати Божие наказание или също така да се предизвика помирение.
Жертвите са се давали в разнообразна форма. Мойсеевият закон установява точно всички подробности на жертвоприношението (срв. Левит 1-7).
Старозаветното жертвоприношение, което е трябвало да примири човека с Бог, загубва своето значение чрез Христовата жертва (срв. Евреи 8-10). Жертва в новозаветен смисъл означава водене на живот според Евангелието. Така ап.Павел призовава християните „да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога” (Римляни 12, 1).
„А където има прощение за тези неща, там вече няма принос за грях” (Евреи 10, 18).
Исус Христос е примерът за жертвоготовност. Той сам се принесе като дар и жертва, воден от любов към хората.
Дори и никоя друга жертва да не може да се сравни с тази на Господ, то Неговата жертвоготовност е тук за пример, който да бъде последван.
„И така, бъдете подражатели на Бога като възлюбени чеда и ходете в любов, както и Христос ни възлюби и предаде Себе Си за нас като принос и жертва ...” (Ефесяни 5, 1.2).
Жертвата в християнския смисъл не трябва да е принудително задължение, не бива да е свързано с очакване на отплата. Жертвоготовността произтича от вяра, благодарност и любов спрямо Бог.
В живота на енорията жертвоготовността се показва непосредствено: Много братя и сестри по вяра предлагат безвъзмездно част от свободното си време, сила и способности в служба на енорията. Много участват в музикалния живот и воденето на занятията в Църквата. Сановниците, с малки изключения, също така работят на обществени начала.
„Духовна жертва” е, когато поставиш собствената си воля под волята на Бог и се оставиш да бъдеш воден от това, което Бог желае.
По принцип човек може да жертва само, защото преди това Бог вече го е благословил. Затова жертвите са израз на благодарност за полученото.
При всяка жертва решаващо е убеждението. Ако жертвата се дава доброволно от благодарност и любов, това носи благословия. Тя може да се изживее в земни неща, например в благополучие. Все пак на първо място благословията има духовен характер: разбира се даряване на Божие спасение, произтичащо от заслугата на Христос (Ефесяни 1, 3-7).
„... Който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне. Всеки да дава, според както е решил в сърцето си, без да се скъпи и не от принуждение; защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце. А Бог е силен да преумножава на вас всяко благо така, че като имате винаги и във всичко това, което е достатъчно във всяко отношение, да изобилствате във всяко добро дело” (2. Коринтяни 9, 6.8).
Бракът е съвместен живот на мъж и жена, които Бог поставя под Своята благословия. Той поставя основата на семейството. То е основано на публично обещание за вярност, което двамата брачни партньори са дали доброволно. Взаимна любов и вярност са абсолютно необходими за сполуката на брака.
Многобрачието (полигамен брак) не се съвместява с християнското учение и традиция.
„И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови. И Бог им каза: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете” (Битие 1, 27.28). - Двамата, мъжът и жената, са създадени по Божие подобие. Различни, но с еднаква стойност, те са под Божията благословия.
Човекът е създаден за общност; в брака мъжът и жената намират насреща партньор, на когото трябва да са в помощ. „Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник” (Битие 2, 18).
Със сключването на брак мъжът и жената се съединяват в единство, което е положено за цял живот: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът” (Битие 2, 24).
Брачната благословия може да оказва влияние по многообразни начини: Тя укрепва силата за трайна любов и вярност; тя поощрява готовността за служене, помагане и разбиране; тя допринася за това да се прощават грешките и да се стига до помирение. Получената благословия обаче може да влияе само тогава, когато брачните партньори се държат подобаващо.
Желателно е брачните партньори да имат сходство по верческите въпроси. От друга страна, условието брачните партньори да са християни не е гаранция за хармоничен брачен живот.
Особено, ако единият брачен партньор принадлежи на друга културна общност, на друга религия или вероизповедание, трябва всички въпроси на съвместния живот да се изяснят преди сключването на брака.
Когато на преден план стоят взаимното разбирателство и любовта, сексуалността може да бъде важна спойка засилваща брачната общност и така да допринесе за удоволствието от брака и за двамата партньори. Сексуалността в брака трябва да е белязана от уважение и проява на разбиране.
Семейното планиране е ангажимент на брачните партньори. Църквата обаче отрича методи и средства предпазващи от бременност, чието действие се базира на умъртвяването на вече оплодени яйцеклетки. Изкуственото оплождане по принцип се одобрява; отричат се обаче всички мерки, чрез които се унищожава живот в следствие на човешки избор.
Ориентир при изпълнение на задълженията в професията и обществото дават десетте заповеди.
Задача на християните е да допринасят за благото на обществото. Всеки е съотговорен за това.
„Отдавайте на всички дължимото:на когото се дължи данък – данъка; на когото мито – митото ...” (Римляни 13, 7).
В рамките на своите възможности и своето поръчение Новоапостолската църква съдейства в насърчаване общото благосъстояние на хората. Новоапостолската църква се застъпва за мира в света, призовава за помирение и подканва към опрощение. Тя отрича всякакъв вид насилие.
Да, новоапостолските християни участват в обществения живот. Църквата не оказва никакво влияние върху политическите схващания и дейност на членовете си.
Новоапостолската църква призовава своите членове да се отнасят към всички хора, независимо от социалния им произход, възраст, език и други различия с уважение и толерантност.
Новоапостолската църква държи на открити и конструктивни отношения с правителствата и властите. Политически тя е неутрална. В своите действия Новоапостолската църква се придържа към законите на съответната страна, имайки предвид Римляни 13, 1: „Всеки човек да се подчинява на властите, които са над него; защото няма власт, която да не е от Бога, а колкото власти има, те са определени от Бога.” Това предполага, че и държавната власт трябва да се мери с Божиите заповеди.
Църквата изпълнява своите задължения, произтичащи от законите и наредбите на съответната страна. Тя същевременно очаква да бъде респектирана и призната в позицията си на църква.
Новоапостолската църква и нейните членове уважават религиозните активности на другите хора и не се изказва с неуважение за други религии и религиозни общности. Те се стараят да имат добро, мирно отношение, базиращо се на взаимен респект. Църквата отхвърля всякакъв вид религиозен фанатизъм.
В диалог с други християнски църкви - независимо от различните становища в учението - се подчертава общото в християнската вяра.
Новоапостолската църква e обвързана с Евангелието. Тя вижда своята задача между другото в „упражняване на любов към ближния”, което е от полза за хората като цяло. Социалният ангажимент се поема от многото помощници на доброволни начала от енориите, но също така и чрез оказване на материална помощ.
В рамките на своите възможности Църквата планира, насърчава и подпомага благотворителни обществени проекти и структури, както и помощни акции в целия свят, в определени случаи съвместно с хуманитарни организации.