03. Триединният Бог
Бог е духовно, съвършено, напълно независимо същество. Той е вечен, без начало и край. Единият Бог е Отец, Син и Свят Дух.
Когато се говори за „Отец, Син и Свят Дух”, се нямат предвид трима богове, а три лица (проявления), които са единият Бог.
Хората не могат да опишат Бог изчерпателно и обширно. Ние обаче познаваме характерни Божии белези: Той е Единият (Единственият), Святият, Всемогъщият, Вечният, Любящият, Милостивият, Праведният, Съвършеният.
Има само един Бог. Вярата в единия Бог е основоположно изповедание в Стария и Новия Завет, а с това и от основно значение за християнската вяра.
Учението, че има само един единствен Бог, се нарича „монотеизъм”. Монотеистични религии са напр. християнството, юдаизма, исляма.
„Така каза Господ, Царят на Израел, неговият изкупител, Господ на Силите: Аз съм първият, Аз – и последният, и освен Мен няма Бог. (Исая 44, 6).
„Слушай, Израелю, Господ, нашият Бог, е един Господ …“ (Maрк 12, 29).
Святостта е част от Божията същност, от съществуването и действието Му. Святостта включва величие, неприкосновение, отдалеченост от ежедневното. Божиите слово и воля също са святи.
Божията святост освещава мястото, където Той се разкрива.
„Свят, свят Господ на Силите! Славата Му изпълва цялата земя!” (Исая 6, 3).
Бог може всичко, за Него няма невъзможни неща. Никой не може да ограничи Божиите воля и действие.
В сътворението ясно се вижда, че Бог е всемогъщ. Всичко е създадено единствено чрез Неговото слово. Той е създал от нищото всичко, което съществува, което ние хората можем да видим или е невидимо за нас. Чрез всемогъщието си Той ще сътвори също и новото творение.
Божието всемогъщество включва също така Неговите всезнание и вездесъщност.
„Той отговори: Невъзможното за човеците е възможно за Бога” (Лука 18, 27).
„С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божието слово, така че видимото не стана от видими неща.” (Евреи 11, 3).
Бог е без начало и без край. За Него няма ограничения във времето. Бог е създател на времето и негов господар.
„Преди да се родят планините и да си дал съществуване на земята и вселената, от века и до века Ти си Бог. (Псалм 90, 2).
Още в Стария Завет Бог се показа като Любящият, избирайки народа на Израел и освобождавайки го от плен в Египет. Като изпрати Своя Син за спасение на всички хора Той се разкри на цялото човечество като Любящият.
Апостол Йоан написа: „И ние сме познали и сме повярвали в любовта, която Бог има към нас. Бог е любов; и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бог и Бог – в него. (1. Йоан 4, 16).
„Наистина те възлюбих с вечна любов; затова продължих да показвам милост към теб.” (Йеремия 31, 3).
„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3, 16).
Бог се обръща към хората с милосърдие, милост, търпение и добрина (Псалм 103, 8). Че Бог е милостив, се вижда преди всичко в това, че Той приема оплетения в грехове човек и дава опрощение на греховете. Тук се включва и превъплъщението на Бог в човека Исус Христос.
Никой не може да заслужи Божията милост, тя е дар.
Всичко, което Бог върши, е справедливо; Той не греши. „Бог на верността е и няма неправда в Него; праведен и справедлив е Той.” (Второзаконие 32, 4). Човек може да се уповава на Божията праведност и благонадеждност: „Верен е Онзи, Който ви призовава и ще извърши това” (1. Солунци 5, 24).
Израз на Божията справедливост са също така закономерностите, например, че човек жъне това, което е посял (Галатяни 6, 7) и че грехът носи след себе си смъртта (Римляни 6, 23).
Над всичко обаче стои Божията милост. Тя също е част от праведността Му. Чрез Исус Христос грешникът, който е заслужил наказание, може да получи милост: Тогава Бог вече не отброява греховете и прегрешенията му.
„Същността на Твоето слово е истина; и Твоите праведни присъди до една траят до века.” (Псалм 119, 160).
„Господи Боже всемогъщи, истинни и праведни са Твоите присъди” (Откровението на Йоан 16, 7).
„А с Неговата благост се оправдават [те] даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус” (Римляни 3, 24).
Божиите дела са добри, пътищата Му са правилни. Той не действа воден от някакви потребности или принуди, а само от своята съвършена воля. Бог е напълно свободен в Своите решения.
Към Божието съвършенство спада истината. При Бог няма лъжа, няма заблуда, няма несигурност и няма разлика между желание и действие.
Човек може да изпита Божието съвършенство чрез Исус Христос, защото единствен на земята Исус Христос беше в изказванията и действията си без грехове, без грешки, значи съвършен.
„Колкото до Бога, Неговият път е съвършен; словото на Господа е опитано; Той е щит на всички, които уповават на Него” (Псалм 18, 30).
„Бог, Триединният” означава, че Отец, Син и Свят Дух са единия Бог. Следователно не са три бога, а е един Бог, който се разкрива в три лица.
За триединството на Бог (тринитет) се говори в Стария и Новия Завет. Въз основа на тези Библейски свидетелства християните вярват в Бог, Триединния.
Първото доказателство за Божието триединство се намира в Битие 1, 26: „Да създадем човека по Нашия образ.” Множественото число „да създадем” насочва към действието на единия Бог в повече лица.
Бог се яви на Авраам в Мамврий в образа на трима мъже (срв. Битие 18). Това се разбира като насочване към Божието триединство.
Такова има и при тройната благословия („Ааронска благословия“), която Аарон изрече за народа на Израел (Числа 6, 24-26).
„Господ да те благослови и да те опази! Господ да осияе с лицето Си над теб и да ти покаже милост! Господ да издигне лицето Си над теб и да ти даде мир!” (Числа 6, 24-26).
Когато Исус, Божият Син, бе кръстен в р. Йордан, небето се отвори и Святият Дух слезе на Него като гълъб. От небето Отецът засвидетелства: „Ти си Моят възлюбен Син; в Теб е Моето благоволение” (Марк 1, 10.11). Значи Отецът, Синът и Святият Дух са присъствали заедно.
Трите божествени лица биват назовани също и в завета за кръщението, който Исус дава на апостолите си: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И така, идете и създавайте ученици измежду всички народи, и ги кръщавайте в името на Отца и Сина, и Святия Дух” (Матей 28, 18.19).
Благословията в 2. Коринтяни 13, 13 също насочва към Божието триединство: „Благодатта на Господ Исус Христос и любовта на Бога [Отец] и общението на Святия Дух да бъде с всички вас.”
Божието триединство съществува от незапомнени времена. Учението за Божието триединство е формулирано на Вселенския събор в Никея (325 г. след Христа) и Константинопол (381 г. след Христа).
Учението за Божието триединство е част от основните постулати на Християнската вяра.
Отец, Син и Свят Дух са имената на трите божествени лица. Въпреки, че се различават едно от друго, те все пак са единия Бог.
В християнската традиция на трите божествени лица се възлага съответната тежест:
Бог, Отецът, е сътворил небето и земята
Бог, Синът, е Спасителят, който стана човек и принесе живота си в жертва за спасението на човечеството.
Бог, Святият Дух, е Новосъздателят: Той се грижи за това Божието спасение да стане достъпно за хората и новото творение да достигне съвършенство.
Когато понятието „Отец” се използва във връзка с Бог, то се свързва със създаването, авторитета и покровителството. Бог е творец и пазител на създаденото от Него. Затова всеки човек може да се обръща към Бог, който го е създал, с „Отец”.
„В началото Бог сътвори небето и земята” (Битие 1, 1), видимото - тоест материалното творение - и невидимото. Всичко е произлязло от съзидателното Божие действие.
Бог твори от нищото и без да има пример: „Бог[...] повиква в действително съществуване онова, което не съществува” (Римляни 4, 17). От сътвореното Той създава неща и живи същества (Битие 2, 7-8.19) и положи в тях закономерности. Всичко сътворено Му се подчинява.
„И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа. И Господ Бог насади градина на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал. И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; и ги заведе при човека, за да види как ще ги нарече; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана. (Битие 2, 7.8.19).
Творението и неговите закономерности дават свидетелство за Божията мъдрост, чието величие човек не може да си представи. Възхитено псалмистът казва: „Небесата разказват за славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му” (Псалм 19, 2).
Бог създаде света за шест „съзидателни дни”. Под „съзидателни дни” се има предвид време, чиято продължителност не може да се определи точно. Един „ден” в Божието сътворение не може да се приравни с един ден от нашето времеизмерване.
В Битие 2, 2 се казва: „И на седмия ден, след като Бог завърши делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всички дела, които беше създал.”
„... че за Господ ‘един’ ден е като хиляда години и хиляда години - като един ден” (2. Петър 3, из 8).
„Защото хиляда години са пред Теб като вчерашния ден, който е преминал” (Псалм 90, 4).
В Библията е казано, че по Божие слово възникнали небето и земята, светлината и земята, слънцето, луната и звездите, растенията и животните, както и хората. Всичко е било твърде добре (срв. Битие 1, 31).
Не, има и невидимо Божие творение. Тайните му - както и самият Бог – не подлежат на проучване от хората. Светото Писание обаче все пак съдържа информация за области, процеси, състояния и същества извън материалното творение.
Към невидимото творение спадат царството, в което Бог царува, ангелите, безсмъртната душа на човек, както и царството на смъртта.
Първоначално дяволът е бил един от ангелите. Като такъв той е бил част от невидимото творение. Този ангел се възбунтува срещу Бог и заради неподчинението си, завистта и лъжата, заедно с привържениците си беше изхвърлен от небето и общението с Бог.
„Защото ако Бог не пощади и ангели, когато съгрешиха, а ги хвърли в мрака на най-дълбоките ровове” (2. Петър 2, 4).
„И че ангели, които не опазиха своето достойнство, а напуснаха собственото си жилище, Той ги държи под мрак във вечни окови за съда на великия ден.” (Юда 6).
Ангелите са създадени от Бог духовни същества. Те спадат към невидимото творение. В отделни случаи, по волята на Бог, те могат да станат видими за хората.
Задача на ангелите е да се прекланят пред Бог, да изпълняват поръченията Му и по този начин да Му служат.
Божията любов към хората се показва и в това, че Той оставя ангелите да служат и на тях. Това, че децата имат ангелска закрила, може да се види в Матей 18, 10.
„Аз съм Рафаил, един от седемте свети Ангели, които възнасят молитвите на светиите и възлизат пред славата на Светия. […] Защото аз дойдох не по мое щение, а по волята на Бога наш; затова и благославяйте Го довека!“ (Товит 12, 15.18).
„Внимавайте да не презирате нито едно от тези, малките, защото ви казвам, че техните ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец, Който е на небето” (Матей 18, 10).
Не, защото ангелите винаги действат по Божията воля: Затова не на тях трябва да благодарим и да се прекланяме, а на Бог.
Ангелите са „всички служебни духове, изпращани да слугуват на онези, които ще наследят спасението” (Евреи 1, 14).
Човек е единство от дух, душа и тяло (1. Солунци 5, 23). Тялото е смъртно, значи спада към видимото Божие творение. Душата и духът са вечни, значи спадат към невидимото Божие творение. Понеже душата и духът продължават да съществуват и след смъртта е важно да се занимаваме с невидимото.
Позицията, която човек заема спрямо Бог, докато е на земята, ще окаже въздействие върху съществуването в отвъдния свят. Това познание може да допринесе към това да се противопоставим на изкушенията на дявола и да водим богоугоден живот.
Апостол Павел показва значението на невидимото в живота ни: „Защото нашата бързо отминаваща лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, които не гледаме на видимите, а на невидимите неща; защото видимите са временни, а невидимите – вечни.“ (2. Коринтяни 4, 17.18). Така заниманието с невидимото ни помага по-добре да разберем онова, което ни се случва.
Човек трябва да се занимава с невидимото, като се обърне към Бог и се прекланя пред Него.
Заниманието с невидимото под формата на призоваване на духове или допитване до мъртвите (спиритизъм) обаче е против Божията воля (срв. Второзаконие 18, 10 и сл.; 1. Кн. на Царете 28).
Като „спиритизъм“ (латински „spiritus”= „дух” ) се определят практики за призоваване на духове, особено духове на починалите.
„… нито един прорицател, окултист, гадател или магьосник, никакъв чародей, запитвач на зли духове, врач или човек, който извиква духове на мъртви; защото всеки, който прави тези дела, е омразен на Господ” (Второзаконие 8, 10-12).
Човек спада едновременно към видимото и невидимо творение, понеже има материална същност (тяло) и нематериална същност (душа и дух).
По този начин Бог е отредил на човека специално място измежду всички създания и го е поставил в тясна връзка със себе си: „Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде” (Битие 1, 26.27).
Понятието „материално“ произлиза от латинската дума „Materie“, която означава „материя, съдържание”. Като „материално” се определя онова, което е видимо, веществено и може да се пипне. „Нематериалното” обаче е невидимо за човека, не може да се пипне, духовно.
Бог сътвори всичко чрез словото си и извика човека по име. Човекът значи е заговорен от Бог („Да ядеш ...) и обичан от Бог. Той може да чува Божието слово и да отговаря на Божията любов.
Защото Бог се обръща към човека, грижи се за него и го дарява със съществени Божии белези като любов, разсъдък, безсмъртие, човекът е подобие на Бога.
Бог е независим, тоест напълно свободен. На своето подобие, на човека, Той също е дал възможността да взима свободно решения. С тази свобода на човек едновременно е възложена и отговорността за действията му (срв. Битие 2, 16.17).
„Господ Бог заповяда на човека: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но от дървото за познаване на доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш” (Битие 2, 16.17).
Да, мъжът и жената в еднаква степен са подобие на Бога. Значи и двамата са еднакви по своята същност.
Не. Това, че човек е създаден по Божие подобие, не означава, че според личността му можем да съдим и за Божията същност или образ.
В съществуването си човек е зависим от Бог.
На човек е дадено да разпознае Бог, своя Създател, да Го обича и да Го възхвалява. Значи човек е насочен към Бог, независимо дали вярва в Него или не.
Бог определил житейското пространство на човека и му възложил да „господства” над земята, да я оформя и съхранява (срв. Битие 1, 26.28; Псалм 8, 7).
„И Бог ги благослови. И Бог им каза: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете, бъдете господари над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи на земята” (Битие 1, 28).
В контакта си с творението човек е отговорен пред Бог, Твореца. Той може да се занимава с творението свободно, но не произволно. Като Божие подобие той трябва да се отнася към живота и житейското пространство така, както подобава на Божие същество: с мъдрост, доброта и любов.
Не, като Творец, Господ и Законотворец в градината Едем Бог заповяда на Адам и Ева да не ядат от дървото за познаване на доброто и злото. Така Той провери как хората ще се отнесат към свободата да решават, която те приели бидейки подобия на Бога. Едновременно с това Той ги предупреди за последиците от престъпване на тази заповед.
Вследствие влиянието на злото, което дошло при тях като змия, първите хора падат в изкушение. Те нарушили дадената им от Бог заповед. Така човекът стана грешник.
С грехопадението е свързано разделянето с Бог, духовната смърт. В следствие на това човекът трябва да води едно изпълнено с грижи съществуване на земята, което завършва със смъртта на телесното (срв. Битие 3, 16-19).
От момента на грехопадението човек е греховен, което означава, че е оплетен в грях и затова е неспособен да живее безгрешно.
„То проклета да бъде земята заради теб! Със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. ... понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш”
(Битие 3, 17.19).
Състоянието на раздяла от Бог не може да бъде променено от самия човек. Но и като грешник човек не остава без Божия утеха и подкрепа. Бог не го оставя в духовната смърт: с превръщането на Бог в човек чрез Исус Христос, жертвената Му смърт и възкресение, Бог даде на всички хора възможността да бъдат спасени от духовната смърт.
Първа насока за Христовата жертва човекът чува, когато Бог се обръща към змията: „Ще поставя и вражда между теб и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.” (Битие 3, 15).
Дух, душа и тяло са свързани помежду си, те проникват едно в друго и взаимно си влияят.
Тялото възниква чрез зачеването; то наследява същността и облика на родителите. Душата бива създадена от Бог непосредствено след това; така Бог действа в настоящето и е Творец на всеки един човек.
Чрез душата и духа, които в Библията не са ясно разграничени, човек бива подготвен да участва в духовния свят, да разпознае Бог и да бъде свързан с Него.
„Душа“ и „Дух“: Безсмъртната душа не бива да се бърка с психиката на човека, която в разговорния език често бива определена като „душа”. Интелектът също така трябва да се различава от „духа”.
Тялото на човек е смъртно, душата и духът са вечни. След смъртта на тялото човек продължава да живее като единство от душа и дух. Това, което представлява неговата личност, не се отменя със смъртта. След това личността му се проявява чрез душата и духа.
При възкресението на мъртвите душата и духът стават едно във възкръсналото тяло.
Бог, Синът, е второто лице на триединния Бог. Между Бог Отец, и Бог Син, няма степенуване, въпреки че понятията „Отец” и „Син” биха могли да насочат към такова. Отец и Син в еднаква степен са истинският Бог, те са еднакви по същност.
Чрез Исус Христос Бог, Синът, е станал човек и едновременно с това е останал Бог. Той е роден във Витлеем от Дева Мария.
„А в онези дни излезе заповед от Цезаря Август да се извърши преброяване по цялата земя. Това беше първото преброяване, откакто Квириний управляваше Сирия. И всички отиваха да се записват, всеки в своя град. Йосиф от Галилея, от град Назарет, в Юдея, в Давидовия град, който се нарича Витлеем (понеже той беше от дома и рода на Давид), за да се запише с Мария, която беше сгодена за него и беше бременна. И когато бяха там, дойде й време да роди. И роди първородния си Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата. А на същото място имаше овчари, които живееха в полето и стояха на нощна стража около стадото си. И ангел от Господа застава пред тях и Господнята слава ги осия; и те се изплашиха много. Но ангелът им каза: Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци. Защото днес се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец, повит и лежащ в ясли. И внезапно заедно с ангела се яви множество небесно войнство, което хвалеше Бога с думите: Слава на Бога във висините. И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение” (Лука 2, 1-14).
Наред с другото в Стария Завет намираме обещанието на пророк Исая: „Ето, девица ще зачене и ще роди син и ще го нарече Емануил“ (Исая 7 ,14).
Пророк Михей предсказа рожденото място на Исус: „А ти, Витлеем Ефратов, макар и да си малък, за да бъдеш между Юдовите родове, от теб ще излезе за Мен Един, Който ще бъде владетел в Израел, Чийто произход е от начало, от вечността“ (Михей 5, 2).
Исая описва Исус с имена, подчертаващи неповторимостта Му: „Защото ни се роди Дете, Син ни се даде; и управлението ще бъде на рамото Му; и името Му ще бъде: Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира” (Исая 9, 6).
„… Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона (Галатяни 4, 4) виж също въпрос 4
Йоан Кръстител подготви пътя на Исус. Предсказаният от Бог предшественик на Исус (срв. Малахия 3, 1) проповядва покаяние, оповестявайки Исус Христос, Спасителя: „Аз ви кръщавам с вода за покаяние; а Онзи, Който идва след мен, е по-силен от мен и не съм достоен да се допра дори до сандалите Му. Той ще ви кръсти със Святия Дух и с огън” (Матей 3, 11).
Йоан Кръстител е първият, за когото Библията съобщава, че изрично описва Исус като Божи Син, оповестявайки това на народа.
„Яви се човек, изпратен от Бога, на име Йоан. Той дойде да свидетелства за Светлината, за да повярват всички чрез него. Той не беше светлината, но дойде да свидетелства за Светлината.” (Йоан 1, 6-8).
„И видях и свидетелствам, че Този е Божият Син” (Йоан 1, 34).
Когато Исус отива при Йоан, той казва: ”Ето, Божия Агнец, Който поема греха на света!” На следващия ден Йоан Кръстител бе с двама от учениците си и когато видя Исус да минава, отново каза: „Ето, Божия Агнец.” След това тези двама мъже последваха Исус и станаха Негови ученици (срв. Йоан 1, 29.36.37).
Наименованието „агнец” представя Исус Христос като Избавител и насочва към Исая 53, 7: „Той беше угнетяван, но смири Себе Си и не отвори устата Си; както агне, водено на клане, и както овца, която не издава глас пред стригачите си, така Той не отвори устата Си”. В Стария Завет агнетата от край време спадат към предпочитаните животни за жертвоприношения. Картината на заколеното „Божие агне” насочва към жертвената смърт на Исус Христос.
Със Своята жертвена смърт Божият Син положи пътя за спасението на грешниците от духовната смърт и възможността да достигнат вечен живот: „В това се яви Божията любов към нас, че Бог изпрати на света Своя Единороден Син, за да живеем чрез Него. В това се състои любовта – не че ние сме възлюбили Бога, а че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни” (1. Йоан 4, 9.10).
Божи „единороден Син” означава, че Исус Христос, Божият Син, е единствен и вечен.
Божият Син не е създание като човека; той не може да се сравни и с ангелите, които имат начало: Той е без начало и без край, той е Бог и по този начин по същество подобен на Бог и Святия Дух. Така Той винаги – значи още преди сътворението - е в общение с Отца и Святия Дух (преекзистенция).
Понятието „преекзистенция“ идва от латинските думи „prae” и „existentia”, които означават „преди” и „съществуване”. Отнесено към Исус Христос „преекзистенция” означава, че Божият Син съществува от вечността, следователно винаги, значи преди сътворението и преди Неговото превръщане в човек.
Бог сътвори всичко чрез словото („Бог каза”, срв. Битие 1, 3) и го подреди смислено. Значи словото е началото, от което произтича всичко.
Понятието „слово” (= гръцки език „logos”) се използва и за Божия Син в глава 1 от Евангелието на Йоан. По този начин се насочва към това, че Бог, Синът, е също така Творец, като и Бог, Отец, и Бог, Святият Дух.
„В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То в началото беше у Бога. Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало. И словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина” (Йоан 1, 1-3.14).
В Йоан 1, 14 се казва, че Божият Син („словото”), стана „плът”, тоест действителен човек. Той бе роден във Витлеем, израсна и изучи дърводелството в Назарет. Той умира в Йерусалим: разпнат на Голгота.
Да, по човешката си природа Исус Христос беше подобен на другите хора. В човешкото си съществуване Той имаше тяло и съответните нужди. Той гладуваше, когато беше в пустинята; Той беше жаден, когато отиде при кладенеца на Яков. На сватбата в Кана се радваше заедно с радостните хора. Той страдаше с тъжните и плачеше, когато приятелят му Лазар почина. Той също така плака, когато стоя пред Йерусалим и хората не го разпознаха като Божия Син. Той страда от болките, причинени от ударите на войниците.
Той обаче се различаваше от хората по това, че беше дошъл безгрешен на този свят и никога не прегрешаваше. Той беше покорен на Бог, Отец до смъртта си на кръста.
Не, на земята Той беше по равно човек и Божи Син, тоест истински Бог.
Исус Христос е истински човек и истински Бог: Той има две природи, една човешка и една божествена.
Само като истински Бог Исус Христос можа да каже: „Аз и Отец сме едно” (Йоан 10, 30) и с това да изрази подобието си със същността на Отца.
При кръщаването на Исус на р. Йордан се чува глас от небето: „Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение” (Матей 3, 17). При преображението на Исус Бог също изтъква Божията синовност: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте.” (Матей 17, 5). Думите на Исус: „Който е видял Мен, видял е Отца” (Йоан 14, 9) също свидетелстват за това, че Той е Бог.
Чудесата, които върши показват, че Исус Христос е истински Бог. Природата му бе подчинена, Той укроти бурята и ходи върху езерото Генисарет. Той се прояви като Господар над живота и смъртта, излекувайки болни и събуждайки мъртви. С умножаването на хляба и рибите и така нахранвайки хиляди хора, както и превръщайки водата във вино, действията му надскачат всичко, което хората умеят. Той е Господар над греха; многократно опрощава грехове.
Бог „е явен в плът” (1. Тимотей 3, 16).
„Този (Исус Христос) е действителният Бог и вечният живот“ (1. Йоан 5, 20).
Името „Исус” означава: гр. “Спасител”, евр. “Господ е спасение”.
Когато ангелът Гавриил оповести раждането на Исус, той едновременно каза името на детето. На Мария каза: „И, ето, ще заченеш в утробата си и ще родиш Син, Когото ще наречеш Исус (Лука 1, 31). На Йосиф също бе казано как трябва да бъде наречено детето: „[…] Когото ще наречеш Исус; защото Той е, Който ще спаси народа Си от греховете му” (Матей 1, 21).
Така още с даването на името става ясно, че Исус е предреченият Спасител и Избавител.
В делата си Исус Христос се разкрива като изпратеният от Бог Избавител (=Спасител): „Слепи проглеждат, куци прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват; мъртви биват възкресени и на сиромасите се проповядва благовестие” (Матей 11, 5). Че Исус Христос е Избавителят, се вижда преди всичко от това, че Той оповестява Божията воля и дава живота Си за спасението на хората, значи за освобождаването от грехове и вина.
Да, избавление има само чрез Исус Христос. Само чрез Него хората могат да достигнат до спасението.
„И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено на човеците, чрез което трябва да се спасим” (Деянията на апостолите 4, 12).
Под „височайши титли” се имат предвид имена и описания за Божия Син, с които в Светото Писание биват отбелязвани различни белези на неповторимостта му.
С „височество“ се обръщаме към човек от благороднически род, който има особено високо положение, напр. цар или император.
„Христос” първоначално идва от гръцки език („Christos“) и означава „Помазаник”.
По времето на Стария Завет царете били помазвани с масло (срв. Псалм 20, 7); това действие показвало освещаването за святата им служба. Исус бива описан като „Помазаник”, защото е Господар над всичко, защото сдобрява хората с Бог и оповестява Божията воля.
Височайшата титла „Христос” е толкова тясно свързана с Исус, че тя е станала Негово собствено име.
„Месия” идва от еврейски и също означава „Помазаник”. В Новия Завет категорично става известно, че Исус от Назарет е Христос, очаквания от Израел Месия.
В Стария Завет определението „Господ” се среща предимно тогава, когато става дума за Бог. В Новия Завет тази височайша титла се отнася също до Исус Христос. Така обозначението „Господ” показва Божия авторитет на Исус Христос, следователно е далеч извън рамките на едно изпълнено с респект обръщение. Когато Исус бива назован „Господ”, това служи и като израз на това, че Исус е Бог.
Когато „Човешки Син” се използва като височайша титла, не се има предвид сина на един човек, а небесно същество, което господства над хората и съди.
По времето на Исус в благочестивите еврейски кръгове бива очакван „Човешкият Син”, на когото Бог трябва да предаде световното господство. Според Йоан 3, 13 Исус се проявява като този Човешки син, който слезе от небето. Като такъв Той е упълномощен да опрощава грехове и да благославя (срв. Матей 9, 6).
„Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото” (Лука 19, 10).
Да, Светото Писание назовава и други височайши титли на Исус: „Емануил”, „Слуга Божий”, „Син Давидов”.
Еврейското име „Емануил” означава „Бог с нас”. Исус Христос носи височайшето име „Емануил”, защото чрез него Бог е сред хората и им предлага подкрепа.
В Светото Писание определението „Слуга Божий” се използва за изключителни лица, които са в служба на Бог. Когато Исус бива наричан „Слуга Божий”, това е насока към службата и страданието му за хората.
„Син Давидов” е определение за Исус Христос от Новия Завет. Още в началото на Евангелието от Матей се казва: „Родословието на Исус Христос, син на Давид, син на Авраам” (Матей 1, 1). Това означава, че чрез Исус Христос се изпълняват обетите, които е дал Давид (срв. 2. Книга на Царете 7; Деянията на апостолите 13, 32-37).
Исус Христос действаше като Цар, Свещеник и Пророк.
Думата цар се асоциира с господстване и управление. По времето на Стария Завет свещеникът съдейства за помирението на човека и Бог. Пророкът оповестява Божията воля и предсказва предстоящи събития. Всичко това Исус Христос осъществява по съвършен начин.
При Своето влизане в Йерусалим Исус се откри като Цар на мира и на справедливостта. Пред Пилат, представител на световната сила Рим, Исус също признава, че е Цар и свидетел на истината.
Позицията на Исус като Цар обаче не се отнася до земното царство и не се проявява чрез външни изяви на власт. Това, че е Цар, се показва в пълномощието, чрез което действа и чрез силата, с която прави знаци и чудеса.
Царското достойнство на Исус Христос се подчертава и в Откровението на Йоан: Исус Христос е „началникът на земните царе” (Откровението на Йоан 1, 5).
„Затова Пилат Му каза: Тогава Ти цар ли си? Исус отговори: Ти сам казваш, че съм цар. Аз затова се родих и затова дойдох на света, да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас” (Йоан 18, 37).
Значими царе от историята на народа на Израел:
- Цар Саул
- Цар Давид
- Цар Соломон
- Цар Хиския
Най-важната задача на свещениците по време на Стария Завет била да принасят жертви на Бог и така да умилостивяват Бог. Исус Христос е Свещеник, който стои над всички други, Той е истинският първосвещеник. Той жертва безгрешния си живот, за да могат хората да бъдат спасени от духовната смърт и да могат да придобият вечен живот.
По времето на Стария Завет висшите свещенослужители имали задачата да принасят пред Бог греховете на хората. Поради тази причина веднъж в годината - в деня на помирението, те посещавали най-святото място в храма („светая светих”) за молитва. Исус Христос не се нуждаел от помирение с Бог както висшите свещенослужители от Стария Завет: нещо повече, Той самият е помирител и опрощава греховете.
Значими свещеници от историята на народа на Израел:
- Мелхиседек
- Аарон
- Елеазар
- Садок
Бог предсказа на Мойсей: „Аз ще им въздигна от братята им пророк, както съм въздигнал теб, и ще сложа думите Си в устата му; и той ще им говори всичко, което Аз му заповядвам” (Второзаконие 18, 18). Този пророк бил Исус Христос.
Като пророк Исус Христос оповестява Божията воля. Той показва пътя на живота и разкрива бъдещи неща. В прощалните речи предсказва Святия Дух. В книгата Откровението на Йоан разкрива как ще протече спасителната история до новото сътворение.
Изказаното от Него е вечно валидно: „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат” (Марк 13, 31).
„Защото тогава ще има голяма скръб, небивала от началото на света досега и каквато няма да има. И ако не се съкратяха онези дни, не би се избавил нито един човек, но заради избраните, онези дни ще се съкратят“ (Матей 24, 21.22).
„И ще станат знамения в слънцето, в луната и в звездите, а по земята бедствие на народите, които ще бъдат в недоумение поради бученето на морето и вълните. Човеците ще примират от страх и от очакване на онова, което ще постигне света, защото небесните сили ще се разклатят. И тогава ще видят Човешкия Син, идещ в облак със сила и голяма слава. А когато започне да става това, изправете се и повдигнете главите си, защото изкуплението ви наближава” (Лука 21, 25-28).
Значими пророци от историята на народа на Израел:
- Мойсей
- Самуил
- Илия
- Елисей
- Йеремия
- Исая
- Йоан Кръстител
В Новия Завет се съобщава за живота и дейността на Исус Христос в четирите Евангелия от Матей, Марк, Лука и Йоан. Евангелистите (съставителите на Евангелията) обаче не са се стремели да напишат житейската история на Исус; те по-скоро засвидетелстват вярата, че Исус от Назарет е Месията.
Божият Син е роден като човек във Витлеем от Дева Мария. Неговото раждане се описва в Евангелията на Матей и Лука. Исус е роден по времето, когато в Юдея е господствал цар Ирод и Август бил император в Рим.
Исус действително е живял; следователно е личност от световната история, а не образ от света на поезията и на митовете.
Ангелът Гавраил извести Дева Мария: „И, ето, ще заченеш в утробата си и ще родиш Син, Когото ще наречеш Исус. Той ще бъде велик и ще бъде наречен Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давид. Ще царува над Якововия дом до века; и царството Му няма да има край” (Лука 1, 31-33).
Ангелът също така обясни на Мария, че тя ще забременее от Святия Дух: „Святият Дух ще дойде върху тебе и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светият, Който ще се роди от теб, ще се нарече Божи Син” (Лука 1, 35).
Мария беше родната майка на Исус. Йосиф прие Исус като свой син. Ето защо Йосиф също се споменава в родословното дърво на Исус.
„И Исус ... беше син на Йосиф, който беше син на Илий” (Лука 3, 23).
Император Август наредил да се извърши преброяване на населението. Затова всеки трябвало да отиде в „своя” град, т.е. родното място на семейството си. Така Йосиф, наследник на Давид, заедно с Мария отишъл в „Давидовия град”, а именно Витлеем. Там те не намерили подслон. Мария родила сина си в ясла и го положила в хранилка: „И роди първородния си Син, пови Го и Го положи в ясли; защото нямаше място за тях в гостилницата” (Лука 2, 7).
От случилото се тогава става ясно, че Бог стана човек в условия на немотия.
Появили се ангели и оповестили радостната вест на овчари, които пасели стадата си на поле край Витлеем: „Днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ” (Лука 2, 11; също Михей 5, 1).
В Евангелието от Матей се съобщава, че една звезда също указала за раждането. Мъдреци (влъхви) от „Изток“ последвали звездата и стигнали в Йерусалим, за да се преклонят пред „новородения цар”: „Къде е Юдейският Цар, който се е родил? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним” (Матей 2, 2). Те били изпратени във Витлеем от цар Ирод. „И, ето, звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях, докато дойде и спря над мястото, където беше Детето” (Матей 2, 9).
Тези събития насочват към уникалността на раждането на Божия Син.
Като „влъхви“ се окачествявали ориенталски учени, които се занимавали с астрология и тълкуване на сънища.
Тъй като цар Ирод вярвал, че във Витлеем се е родил цар, който един ден би могъл да го свали от трона, той се канил да убие детето. Накарал да бъдат убити всички деца, които били на две години и по-малки (Матей 2, 16-18).
Чрез сън Бог подтикна Йосиф, мъжът на Мария, да избяга с нея и детето в Египет (срв. Матей 2, 13.14). След смъртта на Ирод те се преместили в Назарет в Галилея.
В Лука 2, 52 е написано, че Исус напредваше в мъдрост, възраст и в благоволение пред Бог и човеците. В Лука 2, 41-49 се съобщава, че дванадесетгодишният Исус водеше разговор с книжници, които „се учудваха на разума Му и на отговорите Му”.
„И Исус напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците” (Лука 2, 52).
Исус бе кръстен в р. Йордан от Йоан Кръстител. Непосредствено след кръщаването от Йоан Святият Дух видимо слиза върху Исус. Чрез глас от небето Бог, Отецът засвидетелства: „Ти си Моят възлюбен Син; в Теб е Моето благоволение” (Лука 3, 22). Така се оповестява, че Исус е Божият Син.
Исус бе без грях. Въпреки това Той се остави да бъде кръстен за покаяние в р.Йордан от Йоан Кръстител. С този акт на кръщаване – като израз на покаяние – става ясно, че Той се смирява, за да се остави върху него да бъде извършено онова, което важи за грешниците.
„А Исус му отговори: Остави Ме сега, защото така подобава да изпълним всичко, което е право” (Maтей 3, 15).
Исус бе отведен в пустинята от Святия Дух, „за да бъде изкушаван от дявола” (Матей 4, 1). Исус остана там 40 дни и дяволът няколко пъти Го изкушава. Исус не се подаде на изкушенията и отхвърли дявола. След това “ангели дойдоха и Му прислужваха” (срв. Матей 4, 11).
Като не се поддава на изкушенията, Исус се показва като победител над дявола още преди начало на дейността си сред хората.
Първият човек, Адам, не устоя на изкушенията на дявола. Адам стана грешник, а с него и всички хора. За разлика от него Исус остана без грях. Така Той създаде предпоставката, поради която всички грешници отново да могат да намерят Бог.
Исус започна служението си в Галилея на около 30-годишна възраст (срв. Лука 3, 23).
В центъра на учението на Исус стои проповедта за Божието царство: „Времето се изпълни и Божието царство наближава; покайте се и повярвайте в благовестието.” (Марк 1, 15).
„Божието царство” не е държава, не е политическа територия. „Божие царство” означава, че Бог е сред хората и властва.
В лицето на Исус Христос, Божият Син, „Божието царство” дойде сред хората (срв. Лука 17, 21). Исус Христос е владетел, Той създава праведност, дарява милост, обръща се към бедните и нуждаещите се, Той носи спасение.
„Божието царство” има и бъдещо значение - то ще започне със „сватбата на Агнеца” и ще съществува вечно в новото сътворение (срв. Откровението на Йоан 21, 1-3).
Мирно царство: виж въпроси 575. и сл.
Ново творение: виж въпрос 581.
„Да бъде твоето царство“: виж въпрос 635.
В Евангелието от Матей като равнозначно на „Божие Царство” се използва понятието „Небесно царство”.
„Божието Царство” е определение за присъствието на Бог и Неговото господство сред хората. Могло е да се изживее по времето на Исус. Днес „Божието царство” също съществува, осезаемо е в Христовата църква, в която Исус Христос действа – тоест чрез слово и тайнство.
От друга страна се очаква и бъдещото „Божие царство”. То ще се прояви при „сватбата на Агнеца”, в царство на мир и в новото творение.
Да се „покаем” означава да се отречем от злото и да се обърнем към Бог. Който се кае, той е готов за промяна на своите възгледи, за да изпълнява Божията воля.
„Евангелие” означава „радостно послание”, „добра новина”. Това е посланието за милост, любов и помирение, което Бог ни дарява чрез Исус Христос.
Мойсеевият закон бе от особено значение за народа на Израел. Изпълнението му бе предпоставка за правилното отношение на човека към Бог. Исус разясни, че Той притежава по-голям авторитет от Мойсей и е господар на закона. Той обобщи закона в едната заповед - да обичаме Бог и ближния си както обичаме себе си (Матей 22, 37-40).
„Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците? Не съм дошъл да разруша, но да изпълня” (Матей 5, 17).
„Исус обаче му отговори: „И да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила” (Второзаконие 6, 5). Това е най-голямата и първа заповед. А втората, подобна на нея, е тази: „Да обичаш ближния си, както себе си” (Левит 19, 18). „На тези две заповеди се крепят целят закон и пророците” (Матей 22, 37-40).
Исус призова ученици (ср. Марк 1, 16 и сл.). От тях Той определи дванадесет, „за да бъдат с Него и за да ги изпраща да проповядват” (срв. Марк 3, 14).
Ученици на Исус са онези хора, които в слово и дело следват Евангелието.
Чудесата, които Божият Син извърши, са различни: излекуване на болни, изгонване на зли духове, съживяване на мъртви, природни чудеса, чудеса, свързани с храна и свързани с дарове.
Исус извършваше чудеса, за да покаже, че чрез Него Бог, като всемогъщ и обичащ, се обръща с милосърдие към страдащия човек. Чудесата разкриват великолепието на Божия Син и Божието Му пълномощие.
Евангелията съобщават, че Исус изцеляваше слепи, парализирани, глухи и прокажени хора. Тези лечения насочват към Божията същност на Исус Христос, който действа така, както Бог говори за себе си на Израел: „Аз съм Господ, Който те изцелявам.” (Изход 15, 26). Чудесата на изцелението са винаги в тясна връзка с вярата на засегнатите хора (срв. напр. Лука 18, 35-43).
В Евангелията се съобщава, че Исус изгонва демони – които според тогавашните представи също били причинители на болести - и по този начин изцерява хората. Дори и от демоните Исус Христос бива признат за Господ (срв. Марк 3, 11).
Като „демони“ в Новия Завет се определят зли, настроени против Бог духове, които според старото разбиране се опитвали да обладават хора и също да причинявали болести.
Евангелията описват три случая, в които Исус връща починали хора към живота: дъщерята на Яир (срв. Матей 9, 18-26), момчето от Наин (срв. Лука 7, 12-15) и Лазар, братът на Мария и Марта (срв. Йоан 11, 1.44).
Възкресенията от смъртта показват, че Исус Христос е и господар над смъртта. Те също така насочват към надеждата, че някой ден мъртвите ще възкръснат за вечен живот.
Исус имаше власт над вятъра и морето, те са Му били „послушни” (срв. Матей 8, 27): Имаше буря и когато Той заповяда покой, вятърът утихна; водата се успокои. Така се показва силата на Исус над стихиите.
Господството на Исус над природните стихии подчертава, че Божият Син е творец като Бог, Отецът (срв. Йоан 1, 1-3).
Във всички Евангелията се съобщава за чудото, когато Исус нахрани с пет хляба и две риби пет хиляди души (срв. напр. Марк 6, 30.44). Евангелията на Матей и Марк също така разказват за нахранването на четирите хиляди (срв. Матей 15, 32-39 и Марк 8, 1.9).
Тези чудеса напомнят как Бог се погрижи за храната (манна) по време на преминаването на народа на Израел през пустинята. Освен това тези събития насочват и към Светото Причастие.
Исус извършва и чудеса, при които хората получават изобилие от земни дарове. Пример за едно такова чудо е богатият улов от риба на Петър. Той цяла нощ се труди заедно с другите рибари, но не хвана нищо. След като Исус им каза какво да направят рибарите хвърлиха мрежите си отново и хванаха толкова голямо количество риба, че мрежите започнаха да се късат и лодките едва не потънаха (срв. Лука 5, 1-11).
На сватбата в Кана Исус направи от водата вино (срв. Йоан 2, 1-11). Това също е чудо, свързано с дар и затова знак за божествеността на Исус Христос.
Исус проповядва на хората. Неговата най-известна проповед е „Проповедта на планината”, която е предадена в Евангелието на Матей. В началото на „Проповедта на планината” е „обявяването на блаженствата”.
Обявяване на блаженствата:
„Блажени бедните по дух, защото е тяхно небесното царство.
Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.
Блажени кротките, защото те ще наследят земята.
Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.
Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост.
Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии синове.
Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство.
Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мен” (Матей 5, 3.11).
В Евангелието на Матей се намират „блаженствата" описани в проповедта на Исус на планината. С това Исус показва, как се взима участие в настоящето „Небесно царство”, осъществено чрез Него. Той определя като „блажени” (щастливи) хората, които живеят така, както е казано там.
В проповедите си Исус често говори с притчи, с образни разкази. Тези истории са взети от ежедневния свят на слушателите, за да могат да бъдат разбрани добре от тях. Чрез притчите Исус онагледява важни съдържания от Евангелието.
В първите три Евангелия са предадени повече от 40 притчи.
„Всичко това Исус изказа на народа с притчи и без притчи не им говореше, за да се изпълни казаното чрез пророка: ‘Ще отворя устата Си в притчи; ще изкажа скритото още от създанието на света.” (Матей 13, 34.35).
Исус онагледи чрез притчи важни изказвания за Божието царство, за заповедта да обичаме ближния, за възгледите на човек и за идването на Човешкия Син.
Исус обясни това с притчата за синаповото семе. Така Той показва скромното начало на Божието царство и неговото разрастване.
„То наистина е по-малко от всички семена, но когато порасне, е по-голямо от градинските растения и става дърво, така че небесните птици идват и се подслоняват по клончетата му. Каза им и друга притча: Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докато втаса цялото” (Матей 13, 31-33).
В притчата за скъпоценния бисер се показва човека, който разпознава в Исус Христос скритото съкровище, приема го и се отказва от всичко друго заради него. Исус подчертава това на едно друго място с призива: „Но първо търсете Неговото царство ...” (Матей 6, 33).
„Небесното царство прилича на имане, скрито в нива, което човек, като го намери, скрива го и в радостта си отива, продава всичко, което има, и купува онази нива. Небесното царство прилича още на търговец, който търсеше хубави бисери и като намери един скъпоценен бисер, отиде, продаде всичко, което имаше, и го купи” (Матей 13, 44-46).
„Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави” (Матей 6, 33).
С притчата за изгубената овца Исус показва, че Бог се грижи за всички хора, дори и за тези, които изглеждат заблудени. В притчата за блудния син се показва Божията любов към грешника.
„И Той има разказа тази притча: Кой от вас, ако има сто овце и му се изгуби една от тях, не оставя деветдесет и деветте в пустинята и не отива след изгубената, докато я намери? И като я намери, вдига я на рамената радостен. И като си дойде у дома, свиква приятелите и съседите си и им казва: Радвайте се с мен, че си намерих изгубената овца. Казвам ви, че също така ще има повече радост на небето за един грешник, който се кае, отколкото за деветдесет и девет праведници,които нямат нужда от покаяние” (Лука 15, 3-7).
Най-важните заповеди са да се обичат Бог и ближния. С притчата за добрия самарянин Исус онагледи кой е ближният и че любов към ближния означава да не се затварят очи пред нуждите на другите, а да се оказва помощ.
„Исус отговори: Някой си човек слизаше от Йерусалим в Йерихон; и се натъкна на разбойници, които го съблякоха и нараниха, и си отидоха, като го оставиха полумъртъв. А случайно един свещеник слизаше по онзи път и като го видя, отмина на отсрещната страна. Също и едни левит, като стигна до това място и го видя, отмина на отсрещната страна. Но един самарянин, като пътуваше дойде на мястото, където беше той, и като го видя, смили се, приближи се и превърза раните му, като изля на тях елей и вино. После го качи на собственото си добиче, закара го в една гостилница и се погрижи за него. И на следващия ден извади два динара, даде ги на гостилничаря и каза: Погрижи се за него; и каквото повече похарчиш, на връщане аз ще ти заплатя” (Лука 10, 30-35).
Притчата за фарисея и бирника изяснява: Праведен ще стане не този, който се хвали с това какво може, какво има и какво е, а този, който идва смирен при Бог и търси милост.
Притчата за безмилостния слуга призовава тези, които са получили Божия милост, да се отнасят към другите също така милостиво. За този, който разпознава величието на Божията любов, нуждата да се помири с ближния е необходимост.
„И на някои, които уповаваха на себе си, че са праведни, и презираха другите, каза и тази притча: Двама души се изкачиха в храма да се помолят, единият - фарисей, а другият - бирник. Фарисеят, като се изправи, молеше се в себе си така: Боже, благодаря ти, че не съм като другите човеци - грабители, неправедници, прелюбодейци, и особено не като този бирник. Постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, което придобия. А бирникът, като стоеше надалеч, не смееше дори очите си да повдигне към небето, но се удряше в гърдите и казваше: Боже, бъди милостив към мен, грешника. Казвам ви, че този си отиде у дома оправдан, а не онзи; защото всеки, който въздига себе си ще се снижи, а който смирява себе си, ще бъде въздигнат.” (Лука 18, 9-14).
„Тогава Петър се приближи и Му каза: Господи, до колко пъти, като съгреши брат ми спрямо мен, да му прощавам? До седем пъти ли? Исус му каза: Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем. Затова небесното царство прилича на един цар, който поиска да прегледа сметките на слугите си. И когато започна да ги преглежда, докараха при него един, който му дължеше десет хиляди таланта. И понеже нямаше с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, жена му и всичко, което имаше, и дългът да бъде платен. Затова слугата падна, кланяше му се и каза: Господарю, имай търпение към мен и ще ти платя всичко. И господарят на този слуга, понеже го съжали, пусна го и му опрости заема. Но този слуга, като излезе, намери един от служителите си, който му дължеше сто пеняза; хвана го и го душеше, и каза: Плати това, което ми дължиш. Затова служителят му падна, молеше му се и каза: Имай търпение към мене и ще ти платя. Но той не искаше, а отиде и го хвърли в тъмницата - да лежи, докато изплати дълга. А съслужителите му, като видяха станалото, дълбоко се огорчиха; дойдоха и казаха на господаря си всичко, което беше станало. Тогава господарят му го повика и му каза: Лукав слуга! Аз ти опростих целия онзи дълг, понеже ми се примоли. Не трябваше ли и ти да се смилиш над съслужителя си, както и аз се смилих над теб? И господарят му се разгневи и го предаде на мъчителите да го изтезават, докато изплати целия дълг. Така и Моят небесен Отец ще постъпи с вас, ако не простите от сърце всеки на брата си.” (Матей 18, 21-35).
В притчите за идването на Човешкия Син Исус Христос говори за идване Си отново.
В Матей 24, 37-39 се сравнява времето преди пришествието на Исус и дните на Ной; казва се: Пришествието на Христос ще стане изведнъж и изненадващо.
Това послание проличава и в притчата за разумните и неразумни девици (срв. Матей 25, 1-13). От нея се научаваме да бдим и да сме готови за идването отново на Господ.
„И както стана в Ноевите дни, така ще бъде пришествието на Човешкия Син. Защото както и в онези дни преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха, до деня, когато Ной влезе в ковчега, и не се усетиха, докато дойде потопът и завлече всички, така ще бъде и пришествието на Човешкия Син” (Матей 24, 37-39).
„Тогава небесното царство ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженците. А от тях пет бяха неразумни и пет - разумни. Защото неразумните, като взеха свещниците, не взеха елей със себе си. И докато се бавеше младоженецът, дрямка обхвана всички и заспаха. А посреднощ се нададе вик: Ето, младоженецът [иде]! Излизайте да го посрещнете! Тогава всички онези девици станаха и приготвиха светилниците си. А неразумните казаха на разумните: Дайте ни от вашия елей, защото нашите светилници угасват. А разумните отговориха: Да не би да не стигне и за нас, и за вас, по-добре идете при продавачите и си купете. А когато отидоха да купят, младоженецът пристигна; и готовите влязоха с него на сватбата и вратата се затвори. После дойдоха и другите девици и казаха: Господи! Господи! Отвори ни! А той отговори: Истина ви казвам: Не ви познавам. И така, бдете; защото не знаете нито деня, нито часа [в който Човешкият Син ще дойде].” (Матей 25, 1-13).
В Евангелието на Йоан има изказвания, които се обозначават като „образни“. Чрез тях Исус разяснява Своята същност. Седем характерни изказвания на Исус започват с думите „Аз съм”. В тях Той образно говори за себе си като „Хлябът на живота” (Йоан 6, 35), като „Светлината на света” (Йоан 8, 12), като „Вратата” за спасение (Йоан 10, 9), като „Добрият пастир” (Йоан 10, 11) и като „Лозата” (Йоан 15, 5). Освен това Исус Христос се описва като „възкресението”, „пътят, и истината и животът” (Йоан 11, 25; 14, 6).
Всичко това означава: Сам Исус отваря достъпа до Бог, Отецът и е причина за спасението.
Дванадесетте апостоли бяха особено близки на Исус, на тях Той се доверяваше силно:
- Когато други ученици не разбираха Исус и не Го следваха повече, апостолите останаха при Него и изповядваха, че Той е Христос (Йоан 6, 66-69).
- Само апостолите бяха при Него, когато Той дари Светото Причастие (Лука 22, 14 и сл.).
- Измивайки им краката, Исус даде на апостолите пример за смирено служене (срв. Йоан 13, 4 и сл.).
- Той се обърна към апостолите в прощалните Си речи преди смъртта Си, предадени в Евангелието от Йоан 13-16 и им даде обет за Святия Дух.
- На апостолите Той даде обета Си за Своето идване отново (срв. Йоан 14, 3).
- На апостолите Той се яви отново след възкресението Си (срв. Деян. на апостолите 1, 2.3).
- Преди възнесението Той даде заповедта: „И така, идете и създавайте ученици измежду всички народи, и ги кръщавайте в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28, 19.20).
„На които и представи Себе Си жив след страданието Си с много верни доказателства, като им се явяваше в продължение на четиридесет дни и им говореше за Божието царство” (Деянията на апостолите 1, 3).
„Стана от вечеря, свали горните Си дрехи, взе престилка и я препаса. После наля вода в умивалника и започна да мие краката на учениците и да ги изтрива с престилката, с която беше препасан. Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас” (Йоан 13, 4.5.15).
Страстите Христови (от старобългарски - страсть "страдание") започват с влизането Му в Йерусалим: „И когато се приближаваха към Йерусалим ..., изпрати двама от учениците Си и им каза: Идете в селото, което е насреща ви, и щом влезете в него, ще намерите вързано осле, което никой човек още не е възсядал; отвържете го и го докарайте. И ако някой ви каже: Защо правите това?, отговорете: На Господа трябва ... И докараха ослето при Исуса и намятаха на него дрехите си; и Той го възседна. И мнозина разстлаха дрехите си по пътя, а други - клони, като ги сечаха от дърветата. И тези, които вървяха отпред, и тези, които идваха отзад, викаха: Осанна! Благословен, Който идва в Господнето име!” (Марк 11, 1-9). - Въпреки ликуването Исус Христос знаеше, че настроението на народа скоро ще се обърне и Той ще трябва да поеме към кръста.
Времето на страдание на Христос често се обозначава с думата „Passion“, във връзка с латинската дума „passio“, която означава „страдание”.
„Осел“ (Осле): Източна порода магаре, отличаващо се с по-голяма бързина и издържливост. Високопоставените личности в древна Палестина често яздели осли, особено при тържествени случаи.
„Радвай се много, сионова дъще; възклицавай, йерусалимска дъще, ето, твоят цар иде при теб; Той е праведен и спасява, кротък и възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица” (Захария 9, 9).
Исус прочисти храма, изгонвайки търговците и обменителите на пари от там. Така Той показа, че храмът, Божият дом, е свято място, а не място за търговия.
След това във Витания, Исус бе помазан с ценно нардово масло. Според Неговите думи това стана като подготовка за предстоящата Му смърт, защото по това време мъртвите бяха помазвани със скъпоценно масло (срв. Марк 14, 8).
Сред фарисеите и садукеите, към които спадаха висшите сановници, Исус имаше много врагове. Те искаха да Го убият. Затова положението Му ставаше все по-застрашено.
Нардово масло: Нард е растение, срещащо се в Хималаите (напр. Индия, Бутан, Непал). От корените му се добивал благоуханен сок, който се смесвал с маслото за помазване. Още в антично време нардът се изнасял към средиземноморския район. Тъй като идвал от далеч, бил много скъп.
Фарисеи и садукеи били представители на най-известните религиозни групи в юдаизма по времето на служенето на Исус.
Фарисеите се опитвали да следват строго предписанията на Мойсеевия закон, за да могат така, чрез дела да имат заслуги пред Бог. В Евангелията този вид набожност често се критикува, защото тя може да доведе до самомнителност и лицемерие. От фарисеите произлиза днешния юдаизъм.
Садукеите отричали вярата в ангелите или възкресението на мъртвите. Към тях спадали преди всичко заможните слоеве на населението и свещениците на Йерусалимския храм. След разрушаването на храма садукейското направление на юдаизма се разпаднало.
Наред с фарисеи и садукеите имало и есеи, една трета група в античния юдаизъм.
Преди празника Пасха един от дванадесетте апостоли, Юда Искариотски, отиде при враговете на Исус. „Тогава ... Юда Искариотски отиде при главните свещеници и каза: Какво ще ми дадете, за да ви Го предам?” (Матей 26, 14.15). Те му предложиха 30 сребърника. Това бе сума, която обичайно се плащаше за един роб. Така бе изпълнено словото от пророк Захария (срв. Захария 11, 12.13) - Господ бе поставен на равно с един роб (срв. Изход 21, 32).
„Тогава казах: Ако ви се види добро, дайте ми заплатата ми, ако ли не, недейте. И така, те ми претеглиха за заплатата тридесет сребърника. А Господ ми каза: Хвърли ги на грънчаря, - хубавата цена, с която бях оценен от тях! Аз взех тридесетте сребърника и ги хвърлих в Господния дом на грънчаря” (Захария 11, 12.13).
На празника Пасха Исус бе с дванадесетте апостоли и те заедно празнуваха Пасхалната вечеря. Следователно и Юда Искариотски, който преди това бе при враговете на Исус, за да го предаде, бе там.
Когато всички бяха заедно на масата, Господ дари Светото Причастие: „И когато ядяха, Исус взе хляб, благослови го и го разчупи, и като го даваше на учениците си, каза: Вземете, яжте - това е моето тяло. Взе и чашата и като благодари на Бога, даде им и каза: Пийте от нея всички! Защото това е Моята кръв на [новия] завет, която се пролива за прощаване на греховете” (Матей 26, 26-28).
По време на тази вечеря Исус назовава предателя си, Юда Искариотски, който след това напуска общението. Той си тръгна и „беше нощ” (Йоан 13, 30).
След Причастието Исус отиде с останалите единадесет апостоли в Гетсиманската градина. Човешката природа на Божия Син се разпознава по страха Му от предстоящата смърт на кръста. Той изпадна в смирение и се молеше: „Отче, ако желаеш, отмини Ме с тази чаша; обаче, не Моята воля, а Твоята да бъде.” (Лука 22, 42). Значи Исус изцяло се подчини на волята на Отца Си - Той бе готов да принесе жертвата. След това се появи ангел и го подсили (срв. Лука 22, 43). Апостолите обаче спяха. Малко след това Исус бе заловен.
Когато Исус помоли апостолите да будуват с Него, дойде голяма група въоръжени мъже, които бяха изпратени от главните свещеници. Юда Искариотски ги заведе при Исус и го предаде с целувка: „Когото целуна за поздрав, Той е; хванете Го” (Матей 26, 48).
„Дойде при учениците и ги намери заспали, и каза на Петър: Не можахте ли поне един час да бдите с Мен? Бдете и се молете, за да не паднете в изкушение, Духът е бодър, а тялото - немощно” (Матей 26, 40-41).
Симон Петър измъкна меч, за да предпази Исус и отсече ухото на слугата на един първосвещеник (срв. Йоан 18, 10). Исус обаче го възпря и излекува слугата.
Исус не се възползва от Божията си власт, а се остави да го заловят. След това апостолите го напуснаха и избягаха.
Когато по-късно през тази нощ Симон Петър бе попитан, дали е ученик на Исус, той отрече. Отрече се три пъти от Господ.
„А Петър седеше вън на двора; и една слугиня дойде при него и му каза: И ти беше с Исус Галилеянина. А той се отрече пред всички, като каза: Не разбирам какво говориш. И когато излезе в преддверието, видя го друга слугиня и каза на тези, които бяха там: И този беше с Исус Назарянина. И Петър пак се отрече с клетва: Не познавам Човека. След малко се приближиха и онези, които стояха наблизо, и казаха на Петър: Наистина и ти си от тях, защото твоят говор те издава.Тогава той започна да проклина и да кълне: Не познавам Човека. И на часа петелът пропя. И Петър си спомни думите на Исус, Който беше казал: Преди да пропее петелът, три пъти ще се отречеш от Мен. И той излезе навън и плака горко. (Матей 26, 69.75).
Не, Исус познаваше човешките слабости и на Своите апостоли, но не ги упрекна за тях. След възкресението Си Той ги посрещна с поздрава на мира.
Висшият съвет, главните свещеници и книжници, обвиниха Исус и го осъдиха на смърт заради богохулство. Богохулството виждаха в това, че Той се представя за Божи Син.
След като Исус бе осъден на смърт, Юда Искариотски се разкая за предателството и върна 30-те сребърника на главните свещеници. Те вече не искаха да имат нищо общо с него. След което той хвърли парите в храма, излезе и отиде и се обеси (срв. Матей 27, 1-5).
След като Исус бе осъден от висшия съвет - най-висшата власт в Юдея, Той бе разпитан от римския управник Пилат Понтийски. Той беше отговорен, понеже тогава евреите бяха под властта на римляните.
Пилат обяви Исус за невинен и го предаде на Ирод (още Антипас), царят на юдеите. Тъй като изпълнението на смъртна присъда бе забранена от римляните, Ирод отново изпрати Исус при Пилат. Пилат нареди Исус да бъде бичуван. Народът искаше разпъването на Исус на кръста и Го обвини, че се въздига като „Цар на юдеите” срещу римския император. Наказанието за това беше смърт (срв. Йоан 19, 12).
Пилат смяташе, че знае как да дари свободата на Исус: Тъй като за празника Пасха един осъден можеше да бъде помилван, народът трябваше да реши дали Исус или престъпникът Варава да бъде освободен. Подстрекаван от главните свещеници и старейшините, народът избра Варава. За да покаже, че не е отговорен за последиците, Пилат си изми ръцете пред народа и каза: „Аз съм невинен за кръвта на Този праведник ...” (Матей 27, 24). Той още веднъж нареди Исус да бъде бичуван и Го предаде на войниците, за да Го разпънат на кръста.
Исус се ражда по време на управлението на Ирод I. Когато Исус е заведен пред Пилат Понтийски, в Галилея управлява Ирод Антипас, син на Ирод I.
Бичуването бе физическо наказание и метод за мъчения в античността, при което хората били измъчвани с камшици, пръчки или бамбукови пръчки. В Евангелията се съобщава за бичуването на Исус, а в Деянията на апостолите за бичувания, които трябвало да изтърпят апостолите.
Исус мълчаливо посрещна всички малтретирания, унижения и хули. Той понесе с достойнство дори гаврата с поставянето на трънен венец на главата Му.
Исус бива закован за кръста на Голгота. Заедно с Него били разпнати двама престъпници. Кръстът на Исус бил в средата. Тук се изпълни предреченото от Исая 53, 12: Господ бе причислен към престъпниците, тоест на Него се гледаше като на злосторник. Тежките страдания на Исус завършват с жестока борба със смъртта, като часове по късно Той най-сетне умрял.
В античността разпъването на кръста било обичаен начин за екзекуция, при която осъдения преднамерено трябвало бавно и мъчително да умре. За тази цел той бивал вързан или закован за изправен кол с или без напречна греда.
Осъждането и екзекуцията на Исус станаха в следствие съдействието на римския наместник и не са дело само на юдейския народ: в него участваха и езичници.
Всички хора през всичките времена са грешници и се товарят с вина. Исус умря за греховете на всички хора. Затова и всички хора всъщност носят вина за смъртта на Исус.
По традиция последните думи на Исус, които са предадени по различен начин в Евангелията, се представят в следната последователност:
„Отче, прости им, защото те не знаят какво правят.” (Лука 23, 34).
Исус се застъпи за всички, които го разпънаха на кръста и които не осъзнаваха тежестта на взетото решение. Тук Исус по неповторим начин изпълнява заповедта за любов към неприятеля (срв. Матей 5, 44.45.48).
„Истина ти казвам днес ще бъдеш с Мен в рая” (Лука 23, 43).
Исус се обръща към покайващия се злосторник, който го моли за милост и го признава за спасител. Под „рай” се има предвид мястото на пребиваване на вярващите и праведните в отвъдното.
„Жено, ето твоя син!” – „Ето твоята майка!” (Йоан 19, 26.27).
Исус поверява майка си Мария на апостол Йоан. Тук се виждат грижата и любовта на Христос, който въпреки собствената си беда, се застъпва за ближния.
В християнската традиция Мария бива посочена като символ на църквата. Тя се намира под закрилата на апостолския сан, който е представен чрез Йоан.
„Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” (Марк 15, 34).
С тези думи от Псалм 22 вярващи евреи се обръщат към Бог, когато настъпва часът на смъртта им. По този начин те от една страна показват нещастието си от Божията отдалеченост, но от друга засвидетелстват и вярата в Божиите мощ и милост. Исус също използва тази реплика, обичайна за хора в смъртна опасност.
„Жаден съм” (Йоан 19, 28).
В борбата със смъртта Исус бе жаден и искаше да пие.
Това слово е във връзка със словото от Псалм 69, 21: „И дадоха ми жлъчка за ядене и в жаждата ми ме напоиха с оцет”. То се тълкува и с това, че Исус е трябвало да изпие „чашата на страданието” до дъно, тоест е трябвало да страда до край.
„Извърши се” (Йоан 19, 30).
Било е около деветият час, значи в ранния следобед, когато тези думи са казани. Исус принесе жертвата за спасение на хората.
„Отче, в Твоите ръце предавам духа Си!” (Лука 23, 46).
От това става ясно, че дори и в момента на смъртта, Исус Христос се доверява напълно на своя Отец.
Когато Исус умря на кръста земята се разтресе и скали се разпукаха. Завесата на храма, която отделя святото място („пресветото”), се раздра на две. С това става ясно, че чрез смъртта на Исус Христос жертвената служба на Стария Завет вече не е нужна. Чрез Неговата жертва пътят към Бог е разкрит.
Когато римският стотник и войниците му, които пазиха Исус на кръста, усетиха, че земята се тресе, те извикаха: „Наистина този беше Син на Бога!” (Матей 27, 54). С това и езичниците засвидетелстваха, че Исус е Божият Син.
Стар Завет / Нов Завет: на планината Синай Бог сключи съюз с народа на Израел, наследниците на Авраам, Исаак и Яков. Знак на Стария Завет бе обрязването. Към Стария Завет спада също Мойсеевият закон, в който се разкрива Божията воля. С жертвата на Исус се слага началото на Новия Завет. Този Нов Завет не е само за юдеите, а за всички хора. Участие в Новия Завет се получава чрез Кръщението с вода.
Йосиф от Ариматея, който бе член на Висшия съвет, помоли Пилат за тялото на Исус, защото искаше да Го положи в гроб. Заедно с Никодим, който веднъж нощем отиде при Господ и бе поучаван от Него (срв. Йоан 3, 1.2), те занесоха тялото в един неизползван гроб в скала. Пред гроба бе поставен камък. Първосвещениците поставиха войници, които да пазят гроба, за да предотвратят отнасянето на тялото от учениците на Исус.
„И на следващия ден, който беше след деня на Приготовлението за празника, главните свещеници и фарисеите се събраха при Пилат и казаха: Господарю, спомнихме си, че Онзи измамник приживе каза: След три дни ще възкръсна. Затова заповядай гробът да се пази здраво до третия ден, да не би учениците да дойдат и да Го откраднат, и да кажат на народа: Възкръсна от мъртвите. Така последната измама ще бъде по-лоша от първата. Пилат им каза: Вземете стража; идете, пазете Го, както знаете. А те отидоха и завардиха гроба, и заедно със стражата запечатаха камъка” (Матей 27, 62-66).
Бог, Синът, стана човек чрез Исус и дойде на този свят, за да поеме върху Себе Си греховете на хората. Той принесе жертва по собствена воля, изпълнен с Божия любов, за да спаси хората от смъртта. Силата на греха е голяма, но още по-голяма е силата на Божията любов, която се показва в това, че Исус Христос даде живота си.
„Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си” (Йоан 15, 13).
Жертвената смърт на Исус полага основа за ново отношение на човека към Бог. Греховният човек може да намери обратно пътя към Бог.
Да, в Исая 53, 3-5 бива описан Божий слуга, който е унижен и трябва да страда. Там се казва: Той беше „презрян и отхвърлен от хората, човек на скърби и навикнал на печал [...] Той наистина понесе печалта ни и със скърбите не се натовари; […] Беше бит поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, донасящо нашия мир и с Неговите рани ние се изцелихме.” Това насочва към страдалческия път на Исус Христос и жертвената Му смърт.
Да, Исус няколкократно насочва към страданията и смъртта Си, както и към Възкресението Си.
След като Петър каза на Исус: „Ти си Божият Помазаник”, Исус насочи към предстоящите Си страдания и смърт: „Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен” (Лука 9, 22).
По подобен начин Исус се изказа и в края на ставащото на планината на преображението: „Човешкият Син ще бъде предаден в ръцете на човеци и ще Го убият; и след като Го убият, след три дни ще възкръсне” (Марк 9, 31).
Преди влизането в Йерусалим Той каза на апостолите: „Ето, изкачваме се към Йерусалим и Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и книжниците; и те ще Го осъдят на смърт и ще Го предадат на езичниците, за да Му се подиграват, да Го бият и да Го разпънат; и на третия ден ще бъде възкресен” (Матей 20, 18.19).
На книжниците и фарисеите Исус говори за това, че след три дни Той ще възкръсне. Също така напомни за историята на пророк Йона: „Защото както Йона беше в корема на морското чудовище три дни и три нощи, така и Човешкият Син ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи” (Матей 12, 40).
Във 2. Коринтяни 5, 19 значението от жертвената смърт на Исус на кръста се описва така: „Бог в Христос примири света със Себе Си.” В 1. Послание на Йоан 3, 16 се казва: „По това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас.”
При спора за ересите, отричащи човешкото съществуване на Исус Христос и Възкресението Му, апостол Павел показва ясно, „че Христос умря за греховете ни според Писанията; че беше погребан; че беше възкресен на третия ден според Писанията” (1. Коринтяни 15, 3.4).
Христовият кръст е знак за това, че Бог се помирява с прегрешилите хора. В античността смъртта на кръста била израз на поражение: позорен край на един презрян и отхвърлен от човешкото общество. При Исус обаче предполагаемото поражението е победа: Чрез смъртта на кръста Той извърши несравнимо изкупително дело.
„Защото словото на кръста е безумие за тези, които погиват, а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила” (1. Коринтяни1, 18).
След като Исус Христос умира Той отива в царството на смъртта. В 1. Петър 3, 18-20 се казва, че след смъртта Си на кръста Божият Син проповядва на тези, които по времето на Ной бяха непокорни на Бог. Той извърши това, за да предложи спасението: „Понеже за това се проповядва благовестието и на мъртвите, така че като бъдат съдени по човешки в плът, да живеят по Бога в дух” (1. Петър 4, 6).
Така както Божият Син се обърна към грешниците на земята, така се обърна и към мъртвите. Откакто Той принесе жертвата, спасението е възможно и за мъртвите.
„Защото и Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух; чрез Когото отиде да проповядва на духовете в тъмницата, които едно време бяха непокорни, когато Божието дълготърпение ги чакаше в дните на Ной, докато се правеше ковчегът, в който малцина, т.е. осем души, се избавиха чрез вода” (1. Петър 3, 18-20).
Възкресението на Исус Христос е дело на триединния Бог:
- От една страна тук се разкрива Божията сила, на Отца - Той съживи Исус от мъртвите: „Бог на бащите ни възкреси Исус, Когото вие убихте, като Го окачихте на дърво” (Деянията на апостолите 5, 30).
- От друга страна се изпълниха Божиите думи, на Сина: „Имам право да го дам [моя живот] и имам право пак да го взема” (Йоан 10, 18).
- Най-накрая Божието действие, на Святия Дух, се засвидетелства в Посланието на апостол Павел към римляните: „И ако обитава във вас Духът на Този, Който е възкресил Исус от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христос Исус от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, Който живее във вас” (Римляни 8, 11).
Възкресението на Исус Христос от мъртвите показва Божията власт над смъртта.
Исус Христос възкръсна без някой да е бил свидетел на този процес. Въпреки това възкресението на Божия Син бива многократно засвидетелствано в Светото Писание. Едно от тези свидетелства е празният гроб. Други примери са многото явявания на Възкръсналия през 40-те дни между възкресението и възнесението Му. Назовани са конкретни лица, на които Той се яви и които Го разпознаха.
Възкресението на Исус Христос не е просто самозалъгване от страна на последователите Му, а действително събитие. То действително се е случило.
„Защото първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни според Писанията; че беше погребан; че беше възкресен на третия ден според Писанията; и че се яви на Кифа, после на дванадесетте, че след това се яви на повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето и досега живи, а някои починаха; че после се яви на Яков, тогава на всички апостоли” (1. Коринтяни 15, 3-7).
Исус Христос възкръсна. Чрез това действие вярващият има основателна надежда за собственото си възкресение и вечен живот: „Но сега Христос е бил възкресен, първият плод на починалите. Понеже както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите. Защото както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще живеят” (1. Коринтяни 15, 20-22).
Вярата във възкресението на Исус Христос е необходима, защото чрез възкресението Му се показва, че Исус Христос е Спасителят на света (срв. 1. Коринтяни 15, 14).
Възкръсналият Исус се появява често пред учениците Си. Няколко примера за това са:
Мария Магдалена и други жени бяха първите свидетели на Възкръсналия. „И, ето, Исус ги срещна и каза: Здравейте! А те се приближиха и се хванаха за краката Му, и Му се поклониха” (Матей 28, 9).
Възкръсналият придружи учениците, отиващи в село Емаус, които първоначално не Го познаха. Той им разясни Писанието и накрая разчупи хляба, така че те Го разпознаха (срв. Лука 24, 13-35).
Вечерта в деня на възкресението Си Исус се явява сред учениците Си. Като Възкръснал и Господар над смъртта и греха Той упълномощи апостолите да направят опрощаването на греховете достъпни за хората: „Приемете Святия Дух! На които простите греховете, простени са им, на които задържите, задържани са.” (Йоан 20, 19-23).
В друг случай Господ се явява пред няколко ученика на Тибериадското езеро и дава на апостол Петър поръчението: „паси агънцата Ми” – всички членове на енорията - значи да се грижи за тях (Служение на Петър; Йоан 21, 15-17).
Възкръсналият Господ се показа на апостолите Си „с много верни доказателства, като им се явяваше в продължение на четиридесет дни и им говореше за Божието царство” (Деяние на апостолите 1, 3).
В 1. Коринтяни 15, 6 апостол Павел говори за това, че възкръсналият Исус се яви на повече от петстотин братя наведнъж.
Служение на Петър: виж въпрос 457. и разяснението към въпрос 457.
„А Мария стоеше до гроба отвън и плачеше и така, както плачеше, надникна в гроба и видя двама ангели в бели дрехи, седнали там, където беше лежало тялото на Исус, единият откъм главата и другият откъм краката. И те я попитаха: Жено, защо плачеш? Отговори им: Защото са отнесли моя Господ и не знам къде са Го положили. Като каза това, тя се обърна и видя Исус, че стои, но не позна, че Беше Той. Исус й каза: „Жено, защо плачеш? Кого търсиш? Тя, като мислеше, че е градинарят, Му отговори: Господине, ако ти си Го изнесъл, кажи ми къде си Го положил и аз ще Го взема. Исус й каза: Мария! Тя се обърна и Му каза на еврейски: Равуни! (Което значи: “Учителю!”)” (Йоан 20, 11-16).
Първосвещениците научиха за възкресението на Исус Христос. Те подкупиха войниците с пари и казаха: „Кажете, че учениците Му дойдоха през нощта и Го откраднаха, когато ние спяхме” (Матей 28, 13).
Възкръсналото тяло е извадено от тленността и преходността, то не е свързано с време и пространство. Христовото възкръснало тяло не е тяло, което се разболява, старее и един ден умира. То е прославено тяло.
В това прославено тяло Исус Христос пристъпи сред учениците Си. Той мина през заключени врати, разчупи хляба с учениците, показа им белезите от разпъването на кръста и яде с тях. По този начин Той разясни, че е при тях не като „дух”, а като Исус Христос във физическо присъствие.
„Възкресение” не означава връщане в земното съществуване.
„,А вечерта на същия ден, първия на седмицата, когато вратата на стаята, където бяха събрани учениците, беше заключена ..., Исус дойде, застана на средата” (Йоан 20, 19).
„Погледнете ръцете Ми и нозете Ми - Аз съм същият; пипнете Ме и вижте, защото дух няма плът и кости, както виждате, че Аз имам. [И като каза това, им показа ръцете и нозете Си]” (Лука 24, 39-40).
40 дни след Неговото възкресение Исус Христос се възнесе към небето. За това има свидетели: След като говори с апостолите Си и ги благослови, пред очите им Той бе въздигнат и облак Го отнесе. Когато Го проследиха с поглед, два ангела бяха при тях и казаха: „Този Исус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде така, както Го видяхте да отива на небето” (Деяние на апостолите 1, 11).
„Излязох от Отца и дойдох на света; и пак напускам света и отивам при Отца” (Йоан 16, 28).
Исус Христос се върна при Отца Си. Той „седна отдясно на Бога” (Марк 16, 19).
Когато в древността някой седи или стои от дясната страна на господаря си, той споделя част от неговата власт и авторитет. Картината, показваща Исус Христос отдясно на Бог, насочва към това, че Той споделя властта и славата на Бога, Отец.
В бъдеще Исус Христос иска да споделя тази слава със Своите Си. Така Исус се молеше в първосвещеническата молитва: „Отче, желая където съм Аз, да бъдат с Мен и тези, които си Ми дал, за да гледат Моята слава, която си Ми дал” (Йоан 17, 24). Тази молба ще се изпълни, когато Исус Христос грабне Своите Си от мъртвите и живите при Себе Си и те останат при Него завинаги.
„Защото това ви казвам чрез Господнето слово, че ние, които останем живи до Господнето пришествие, няма да изпреварим починалите. Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господ във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа” (1. Солунци 4, 15-17).
Да, чрез Святия Дух, който е третото лице на божествеността и понастоящем действа в църквата, Исус Христос присъства на земята и след възнесението Си. По този начин Исус Христос изпълнява обещанието Си: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28, 20).
Исус каза на учениците Си: „И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че където съм Аз, да бъдете и вие” (Йоан 14, 3). Исус Христос ще дойде отново - този път като Годеник.
При пришествието Си като Годеник Той ще вземе при Себе Си онези от мъртвите и живите, които получиха дара на Святия Дух и се оставиха да бъдат подготвени за това събитие в енорията на Годеницата. Пришествието на Исус Христос наближава.
Събитието, свързано с идването отново на Исус Христос, се описва като „ден на Господа”, „ден на Христос”, „бъдеще на нашия Господ”, „разкриване на Христовата слава”, „появяване”, „пришествие на Господ”, „идване отново на Христос”.
Това събитие не е последният съд, а отвеждане на Христовата годеницата в дома за сватбата на Агнеца.
„Нека се радваме и се веселим и нека отдадем на Него слава; защото дойде сватбата на Агнеца и Неговата жена се е приготвила” (Откровението на Йоан 19, 7).
В Новия Завет, особено в Посланията на апостолите, се затвърждава обещанието за идването отново на Христос. Своето първо послание към енорията в Коринт апостолът завършва с поздрава: „Мараната” - това означава: „Господ наш иде!” (срв. 1. Коринтяни 16, 22).
Апостол Яков призовава да бъдем търпеливи до идването на Господ, „защото Господнето пришествие приближава” (Яков 5, 8). В Посланието към евреите също се предупреждава за търпение: „Защото още много малко време и ще дойде Този, Който има да дойде, и няма да се забави” (Евреи 10, 37).
Второто Послание на Петър (срв. 2. Петър 3, 9) се обръща към всички, които оспорват пришествието на Исус Христос. В това послание дори се изключва възможността, че изпълнението на обета за идването Му отново може да се забави.
Святият Дух е истински Бог. Наред с Бог, Отец и Син, той е третото Божие проявление, на което се прекланяме. Святият Дух произлиза от Бог, Отец и Син. Святият Дух живее вечно в общението с тях и като тях, действа универсално.
„универсално“: Проявленията на божествеността не действат само на едно място или ограничено, а винаги и навсякъде, където искат, в този и в отвъдния свят.
Святият Дух се проявява като лице на Божието триединство, като – подобно на Бог, Син - изпраща хора, които трябва да продължават да разпространяват Евангелието. В Деянията на апостолите 13, 4 се казва: „И така, те, изпратени от Святия Дух, слязоха в Селевкия и оттам отплуваха за Кипър.”
Когато тези, които уповават в Господ, са в беда Той е на страната им: „... не се безпокойте как или какво ще говорите, или какво ще кажете; Защото Святият Дух ще ви научи в същия час какво трябва да кажете” (Лука 12, 11.12).
Святият Дух учи Божиите пратеници: „А на нас Бог откри това чрез Духа; понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини” (1. Коринтяни 2, 10).
Святият Дух бива наричан още „Дух Божи”, „Дух на Господа”, „Дух на истината”, „Дух [Исус] Христов”, „Дух на Сина” и „Дух на славата”. Исус говори за Святия Дух като утешител и Божия опора.
Исус Христос е утешител, опора и застъпник за Своите Си. В заключителните речи преди залавянето и разпъването на кръста той дава обет за Святият Дух като допълнителен утешител и опора: „И Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да бъде с вас вовеки” (Йоан 14, 16). Святият Дух придружава вярващите, той е при тях във всички житейски ситуации.
Святият Дух разяснява какво се харесва на Бог и кое е против Божията воля. Като Дух на истината Той отбелязва кое е истина и кое лъжа. Святият Дух се грижи за това, посланието за жертвената смърт, възкресението и пришествието на Христос да се съхрани във времето и да се разпространява.
„А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене” (Йоан 15, 26).
Определението „сила отгоре” насочва към това, че действието на Святия Дух носи в себе си могъщата Божия намеса. Като „сила отгоре” (Лука 24, 49) Святият Дух движи и изпълва човек и го подсилва в старанието му да живее според Божието благоволение и да се подготвя за идването отново на Христос.
Действието на Святия Дух проличава в това, че Бог стана човек чрез Исус Христос: Святият Дух дойде върху Мария (срв. Лука 1, 35) и тя зачена.
Действието на Святият Дух разпознаваме и по това, че той дарява хора с възможността да погледнат в Божията истина (откровения и познания). В тази връзка Исус каза: „[...] Святият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което съм ви казал” (Йоан 14, 26). Така ние днес изживяваме действието на Святия Дух в проповедта, преди всичко в поддържането на обета, че Исус Христос ще дойде отново.
Апостолите изпълняват задачата си, защото са изпълнени от Святия Дух. „И като изрече [Исус] това, духна върху тях и им каза: Приемете Святия Дух” (Йоан 20, 22).
Трябва да се прави разлика между Святия Дух като лице на божествеността и Святия Дух като Божи дар.
Святият Дух като Божи дар е Божи подарък и сила, която идва от триединния Бог. Вярващият, който получава този дар, бива едновременно с това изпълнен с Божия любов.
Кръстените, които приемат Святия Дух като Божи дар, получават с това и Божията синовност.
Бог дарява дара на Святия Дух чрез ръкополагане и молитва на апостол. Това например се вижда в случката в Самария.
„А апостолите, които бяха в Йерусалим, като чуха, че Самария приела Божието учение, пратиха им Петър и Йоан, които, като слязоха, помолиха се за тях, за да приемат Святия Дух; защото Той не беше слязъл още на нито един от тях; а само бяха кръстени в името на Исус Христос. Тогава апостолите полагаха ръце на тях и те приемаха Святия Дух” (Деянията на апостолите 8, 14-17).
Да, когато в Стария Завет четем за „Божия Дух”, се има предвид Святият Дух. Той обаче не бива представян все още като Божие лице.
Да, в Светото Писание многократно се дава свидетелство за действието на Святия Дух по времето на Стария Завет. Святият Дух поощрява хората, за да могат да бъдат инструменти според Божията воля. Например той действа и говори чрез пророците от Стария Завет. Чрез Святия Дух се даваха обети, отнасящи се до идването на Месията.
Не, по времето на Стария Завет Святият Дух изпълва хората само временно. Святият Дух може да се получи като свещен дар едва след жертвената смърт на Исус Христос.
На 50ти ден след Великден, на Петдесетница, Святият Дух бил излян върху събралите се ученици на Исус.
В Библията се казва: „Когато настана денят на Петдесетница, всички бяха на едно място. И внезапно стана шум от небето като фучене на силен вятър и изпълни цялата къща, където седяха. И им се явиха езици като огнени, които се разделяха и застана по един над всеки от тях и те всички се изпълниха със Святия Дух” (Деянията на апостолите 2, 1-4).
Святият Дух изпълни апостолите и всички, които бяха при тях, за постоянно като дар, като сила отгоре (срв. Лука 24, 49).
Да, Святият Дух продължава да действа и в наше време. По този начин изживяваме присъствието на Бог.
Самият Господ насочи към бъдещето действие на Святия Дух: ”А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упъти към всяка истина.[...] но каквото чуе, това ще говори, и ще ви извести за идващите неща” (Йоан 16, 13).
Святият Дух действа там, където се вярва в Исус Христос, където Той бива признат за Господ и животът се води според Неговата воля.
Да, трите Божии лица действат в тайнствата. Така е винаги, когато действа триединният Бог, когато Святият Дух участва като лице на божественото.
Тайнствата се даряват в името и чрез силата на Отца, Сина и Святия Дух. По този начин тайнствата имат сила за спасение.
Апостолите са изпратени от Исус Христос. Чрез тях Той предлага на хората спасение.
Те изпълняват сана си чрез силата на Святия Дух. Това се проявява в даряването на тайнствата, в известяването на опрощаването на греховете и в разпространението на Евангелието, както и в поддържането на обета за идването на Христос отново. Така Христовата годеница бива подготвяна за пришествието на Исус Христос.