05. Божиите заповеди
Бог даде заповеди на хората. В тях Той оповестява волята Си за благото им. В заповедите се показва в какви отношения човек трябва да е спрямо Бог. Освен това заповедите са основа и за добро общуване между хората.
Който във вярата си разпознава Бог като всемогъщ, всезнаещ и обичащ, търси Неговата воля и се старае да мисли и действа според Божията воля, значи и според заповедите Му.
С убеждението, че Бог даде заповедите воден от любов към хората, те ще бъдат изпълнявани не от страх от наказание, а от любов към Бог.
На въпроса за „най-голямата заповед в закона” Исус отговори с два цитата от Мойсеевия закон: „,Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Това е най-голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея, е тази: „Да възлюбиш ближния си, както себе си“. На тези две заповеди се крепят целият закон и пророците” (Матей 22, 36-40). Заповедта да обичаш Бог и ближния си се нарича също така „двойната заповед на любовта”.
Любовта на човека към Бог се основава на любовта на Бог към човека. Човекът иска да отговори на тази любов: „Ние обичаме [Него], защото първо Той възлюби нас” (1. Йоан 4, 19).
Любовта към Бог трябва да оформя същността на човека и да определя поведението му.
Да обичаш Бог е заповед, която касае цялата същност на човека и изисква пълна отдаденост: „И да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила” (Марк 12, 30). Това означава цялостна отдаденост на Бог.
„Да възлюбиш ближния си като себе си” (Марк 12, 31; срв. Левит 19,18).
Заповедта призовава към това да се обръщаме към всички хора с любов. Тя поставя ясни граници пред егоизма.
В притчата за добрия самарянин (срв. Лука 10, 25-37) Исус онагледява, че любовта към ближния означава да бъдеш милостив и да действаш по съответен начин.
Колко е последователен Исус се вижда от подканата Му да обичаме дори неприятеля си.
„Чули сте, че е било казано: ‘Обичай ближния си (Левит 19, 18), а мрази неприятеля си.‘ Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви гонят, за да бъдете синове на вашия Отец, Който е на небесата” (Матей 5, 43-45).
От примера за добрия самарянин се разбира: Ближният от една страна е този, който има нужда от помощ. От друга страна ближен е и този, който помага. Значи ближен може да бъде всеки човек, с когото имаме отношения.
Извън притчата за добрия самарянин Исус обобщава основите на любовта към ближния в така нареченото „златно правило”.
Понятието „Златно правило “ се оформя в Европа през 17. век относно казаното в Матей 7, 12. Днес „Златното правило” е широко разпространен принцип в съвместното съжителство на хората дори и извън християнството.
Под „Златно правило” се разбира словото на Господ в Планинската проповед: „И така, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците” (Матей 7, 12).
Онова, на което Исус учи апостолите Си, важи също така за енорията: „Нова заповед ви давам, да се обичате един друг; както Аз ви възлюбих[...]. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си” (Йоан 13, 34.35). Това изискване към ученици Му следователно надхвърля рамките на „Златното правило”.
Заповедта за любовта към ближния, да се подкрепя човека до нас и да се помага в нужда, трябва да се доказва най-вече в енорията: „Доколкото имаме случай, нека да правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра” (Галатяни 6, 10). Всички, които принадлежат към енорията имат за задача да се отнасят един други със сърдечно състрадание, приветливост, смирение, кротост и търпение.
„Любовта помежду” помага да приемем брата и сестрата такива, каквито са (срв. Римляни 15, 7), и предпазва от непомирение, предразсъдъци и пренебрежително отношение. Тя е сила, заздравяваща сплотеността в енорията, събуждаща съпричастност и разбиране помежду и поощряваща готовността за помощ.
От „Пътят на любовта“: „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи” (1. Коринтяни 13, 4-7).
Първата заповед: „Аз съм Господ, твоят Бог. Да нямаш други богове освен Мене.”
Втората заповед: „Не изговаряй напразно Името на Господа, твоя Бог; защото Господ няма да смята за безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.”
Третата заповед: „Пази съботния ден, за да го освещаваш.”
Четвъртата заповед: „Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята.”
Петата заповед: „Не убивай.”
Шестата заповед: „Не прелюбодействай.”
Седмата заповед: „Не кради.”
Осмата заповед: „Не свидетелствай лъжливо против ближния си.”
Деветата заповед: „Не пожелавай къщата на ближния си.”
Десетата заповед: „Не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито добитъка му, нито каквото и да е притежание на ближния ти.”
Обозначението ,,Десет заповеди“ или „Декалог“ е производно на Библейската формулировка „Десет слова” („deka logoi“) в Изход 34, 28 и Второзаконие 10, 4. Библията определя заповедите като 10, но не ги подрежда. Използвания начин на броене в Новоапостолската църква се основава на традиция от четвърти век след Христа.
Чрез Мойсей Бог даде десетте заповеди на народа на Израел на Синайската планина (срв. Изход 19, 20). Те бяха написани върху каменни плочи.
Десетте заповеди регулираха поведението на израелтяните както спрямо Бог така и помежду им. Оповестяването на десетте заповеди е част от завета, който Бог сключва с народа на Израел. Спазването на заповедите бе задължително и бе благословено от Бог. В народа на Израел заповедите се учеха наизуст още от детска възраст.
И до днес десетте заповеди са запазили голямото си значение в юдаизма.
„И Той ви изяви завета Си, който ви заповяда да вършите, т.е. десетте заповеди; и ги написа на две каменни плочи” (Второзаконие 4, 13).
Да, Исус подкрепи десетте заповеди. Някои заповеди дори направи по-строги като им даде нов, по-дълбок смисъл и разшири първоначалната им област на влияние.
В крайна сметка апостолите Му разясниха, че прекрачването на една от заповедите означава прекрачване на всички заедно: „Защото който опази целия закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен във всичко” (Яков 2, 10).
„Чули сте, че е било казано на древните (Изход 20, 13; 21, 12): ‘Не убивай; и който убие, ще бъде виновен пред съда. А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си [без причина], ще бъде виновен пред съда” (Матей 5, 21.22).
„Чули сте, че е било казано: ‘Не прелюбодействай’ Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” (Матей 5, 27.28).
В десетте заповеди Бог се обръща към всички хора. Всеки поотделно е отговорен пред Бог за това как се държи и как води живота си.
Божите закони са над държавните закони. Решаващо за това дали биват нарушени Божите заповеди, е само Божията воля, а не тази на законодателя.
Всяко нарушение срещу Божите заповеди е грях. Грехът прави човека виновен пред Бог. Размерът на идващата от греха вина може да е различен. Само Бог определя колко голяма е вината. В отделни случаи може да се окаже, че от греха почти не е произлязла вина спрямо Бог.
Да се спазва целият закон би означавало да се обичат Бог и ближния по съвършен начин (срв. Римляни 13, 8.10). Това беше възможно само за Исус Христос.
„Аз съм Господ, твоят Бог. Да нямаш други богове освен Мен.”
Първата заповед означава, че Господ Бог е над всичко. Единствено на Него, на Твореца на всички неща, подобава да се молим и да Го почитаме. Трябва да се подчиняваме на Неговата воля.
В страните около Израел цареше почитта към много богове. С първата заповед Бог изяснява, че Той е единственият Бог. В следствие на това подобава да се прекланяме само на Него; единствено на Него трябва да се служи. „Слушай, Израилю; Йехова, нашият Бог, е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила” (Второзаконие 6, 4.5).
Монотеизъм: виж разяснението към въпрос 53
Понятието „Политеизъм“ произтича от гръцките думи „poly“ и „theos”, които означават „много” и „бог” и се употребява за почитта към много божества. – Самият цар Саул се отрече от живия Бог, когато остаря и принасяше жертви на идолите на моабитците и амонците (срв. 3.Кн. на царете 11, 7.8).
Всяко почитане или преклонение пред всичко онова, което хората могат да приемат като божество освен Бог, Творецът, е грях. Към това спада почитането на живи същества, природни явления, предмети, действителни или измислени духовни същества.
Според това е нарушение на първата заповед да се гледа например на статуи, изображения на животни, камъни, амулети както и небесни тела, планини, дървета и огън, бури и т.н. като на Бог.
Също така изработването и преклонението на златния телец по времето на Стария Завет представлява нарушение на тази Божия заповед: „И така, целият народ извади златните обици, които бяха на ушите им, и ги донесоха на Аарон. А той, като ги взе от ръцете им, изля от тях фигура на теле и я издяла с длетото; и те казаха: Тези са боговете ти, о, Израилю, които те изведоха от Египетската земя.” (срв. Изход 32, 3.4).
В Изход 20, 4.5 се забранява правенето на изображения от това, което Бог е създал: „Не си прави кумир или каквото и да е изображение на нещо, което е на небето горе, на земята долу или във водата под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш.”
Забраната да се правят и почитат изображения трябва да се разглежда на фона на това, че е имало изображения и статуи, които били почитани като божества и на които хората се прекланяли.
Не, не е забранено да се изработват изображения, скулптури, фотографии или филмови изпълнения. Такива изображения не бива обаче да се почитат и да им се прекланяме.
Първата заповед гласи, че има само един Бог. Това е триединният Бог: Отец, Син, Свят Дух. В Новия Завет първата заповед се отнася не само до Бог, Отец, а също така и до Исус Христос и Святия Дух.
Първата заповед ни призовава, водени от любов да почитаме Бог. Почитта към Бог се изразява в преклонение, послушание и богобоязън. Богобоязънта произлиза от любовта към Бог. Тя не е израз на страх, а на смирение, любов и доверие в Бог.
Важи това да приемаме Бог така, както се появи в света: в Исус Христос (срв. Йоан 14, 9).
Престъпване на заповедта е да се оприличаваме по сила, почит, пари, идоли или дори по собствената си личност с Бог, на който всичко останало трябва да се подчинява. Престъпване на първата заповед е също така да се определят собствените желания или мнения като Божи. В същата степен престъпване на заповедта е да се виждат божества в различни статуи, дървета, природни явления и т.н. Действия противни на първата заповед са също така сатанизмът, пророчествата, магиите, магьосничеството, призоваването на духове или мъртъвци.
Понятието „магия“ идва от гръцкия език и в превод означава: „магьосничество”, „илюзия”. Към магията спада представата, че чрез определени действия (ритуали) и/или думи (вълшебни съчетания) могат да се повлияят или управляват хора, животни или събития и предмети. Често магията се свързва със злото.
↗ Гадателите са хора, които са убедени в това, че могат да гледат в бъдещето, съответно могат да предскажат бъдещето. Своите предсказания те правят чрез тайнствени знаци, които тълкуват по съответен начин. По времето на Стария Завет гадателството било обичайна практика в царските дворове, но при народа на Израел било строго забранено.
↗ Призоваването на мъртвите е особена форма на гадателство: Правят се опити да се установи връзка с мъртвите, за да бъдат разпитани за неща от бъдещето; срв. 1. Книга на Царете 28, 3 и нататък.
„Прославете величието на нашия Бог” (Второзаконие 32, 3).
„Не изговаряй напразно Името на Господ, твоя Бог; защото Господ няма да смята за безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.”
Втората заповед предупреждава да се пази свято всичко свързано с Бог и Името Му.
Когато Бог се открива на Мойсей в горящия бодлив храст, Той назовава Името Си: „Аз съм Онзи, Който съм.” Тук името не е само отличителен знак, а също така описва същността на носителя си. Така Бог известява, че Той по Своята същност е неизменен и вечен. Отделният човек изживява Бог по различен начин, но Той остава непроменим.
Същността и величието на Бог не бива да се накърняват. От страхопочитание евреите въобще не изговарят името „Аз съм Онзи, Който съм.” (на иврит: „Яхве“). Така те искат да избегнат всяка – дори и непреднамерена - нередна употреба на Божието име.
И Бог отвърна на Мойсей: Аз съм Онзи, Който съм. Каза още: Така ще кажеш на израилтяните: „Онзи, Който съм, ме изпрати при вас” (Изход 3, 14).
Хората трябва да говорят за Бог изпълнени с любов, страхопочитание и пълно съзнание за отговорност.
Когато Исус поучава другите да се молят, Той изисква да се обръщат към Бог като към „Отец на небесата” (срв. Матей 6, 9).
Когато в молитвата Исус Христос казва: „И им изявих Твоето име” (Йоан 17, 26), Той
изяснява Божията същност, а именно любов (срв. 1. Йоан 4, 16).
Трябва да пазим всичко, което има общо с Бог и Името Му, свято. Това важи за мислите, приказките ни и начина ни на живот.
Като християни ние сме особено задължени на името на Господ Исус Христос. Като Божии чеда, които носят името на Отца и Сина, отговорността ни да държим свято Божието име е голяма.
Огромна злоупотреба с Божието име е богохулството, при което Бог съзнателно бива подлаган на подигравки или бива поругаван. Ругатни при споменаване на Божието име, както и лъжата при призоваване на Името Му е злоупотреба с Божието име. Дори и лекомислената употреба на понятията „Бог“, „Исус Христос” или „Свят Дух” в по-свободни разговори или употребени във вицове е престъпване на втората заповед.
В хода на историята хората многократно са злоупотребявали с Божието име: за да забогатеят, да водят войни (напр. кръстоносните походи), за да дискриминират други хора, да измъчват и убиват – всичко в името на Бог.
Единствено втората заповед съдържа заплаха от наказание в случай, че бъде нарушена. В какво обаче ще се състои наказанието, не се казва в Библията. Основание за спазването й трябва да бъде не заплахата от наказание, а преди всичко любовта и страхопочитанието ни пред Бог.
В Проповедта на планината Исус забранява заклеването. Тази забрана важи за прибързаното заклеване в ежедневието, но не и например при полагането на клетва в съда.
Който призовава Бог за свидетел чрез определена клетвена формула („Бог ми е свидетел!”), за да засвидетелства задължението си за казване на истината спрямо Бог, полага публично признание на вярата си към всемогъщия, всезнаещ Бог.
„Пази съботния ден, за да го освещаваш.”
С третата заповед се призовава един ден от седмицата да бъде разграничен от останалите, за да може в него да се прекланяме пред Бог и да се занимаваме със словото Му. За християните това е неделята - денят, в който Исус Христос възкръсна.
Бог си почина на седмия ден от сътворението на света и го освети. Денят за почивка е даден като празничен ден, за да се благодари на Бог за съзидателното Му действие и за да Го почитаме.
Още преди оповестяването на заповедите на Синай Бог определи съботния ден като ден, който да бъде пазен свят. По време на преминаването на народа на Израел през пустинята Мойсей обяви: „Това е, както каза Господ. Утре е събота, свята почивка на Господа” (Изход 16, 23).
В съботата народът на Израел трябваше да почине от работата и необезпокоявано да се обърне към Бог. Съботата служеше за възхвала на Твореца и за възпоминание освобождението на Израел от пленничеството в Египет. Благословията бе за този, който почиташе съботата и избягваше лични дела и „своите си думи” (срв. Исая 58, 13.14).
Освещаването на съботата- седмият ден според еврейския календар- за израелтяните спадаше към закона. В събота Исус отиде в синагогата и лекува болни, което според разбиранията на израелтяните бе работа и затова нарушение на заповедта. С това Исус, Господарят на съботата разясни, че благодеянието върху човек се оценява по-високо от формалното изпълнение на третата заповед.
„Синагоги“ са сгради, в които еврейските енории се събираха за богослужение още от времето на вавилонското пленничество. Това бяха „словесни“ богослужения, състоящи се от молитва, прочети от Свети Писания и тяхното тълкуване.
„Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата” (Марк 2, 27).
Християните почитат неделята като „празничен ден”, защото Исус Христос възкръсва от мъртвите в неделен ден. Ето защо за християните освещаването на неделният ден е също така и признание за възкресението на Исус Христос.
Значението на неделята като празник за християните се вижда в Деянията на апостолите 20, 7: „И в първия ден на седмицата, когато бяхме събрани за разчупването на хляба, Павел беседваше с тях ...” Тук както и в 1. Коринтяни 16, 2 се обръща специално внимание на първия ден от седмицата, на неделята.
Неделята трябва да е ден за спокойствие и празник за душата. Ние пазим този ден свят като преди всичко се прекланяме пред Бог в богослужението и с вяра приемаме словото Му, с покаяние приемаме опрощението на греховете и с достойнство вкусваме от тялото и кръвта на Исус чрез тайнството на Светото Причастие. Почитането на неделята значи и съхраняване и задълбочаване въздействието на богослужението.
Който не може да посети богослужението освещава неделята като в молитва търси връзката с Бог и енорията. Това се отнася например за работещите, както и за болните, инвалидите и старите хора.
Заповедта да освещаваме празничния ден приканва вярващия да провери доколко действията му отговарят на смисъла на осветения за Господ ден.
„Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята.”
Четвъртата заповед се отнася до хора от всички възрасти и изисква да се отдаде на бащата и майката дължимото зачитане и уважение. Това е единствената заповед, която дава обет за възнаграждение.
Четвъртата заповед, както и Мойсеевия закон като цяло, е свързана с преминаването на израелтяните през пустинята. По-възрастните членове на племето трябвало да бъдат подкрепяни при мъчителното преминаване и така да им се оказва уважение. Обетът за „благополучие” се разбира в земния смисъл.
В Израел заповедта се разбирала и като указание към възрастните да се грижат за остарелите си родители и да им помагат в случай на болест.
За дванадесетгодишния Исус се съобщава, че Той послушно се подчиняваше на майка Си Мария и нейния мъж: „И Той слезе с тях и дойде в Назарет, и им се покоряваше” (Лука 2, 51). Доброто отношение на Исус към майка Му проличава, когато в часа на Своята смърт Той повери грижата за нея на апостол Йоан (срв. Йоан 19, 27).
В Посланията на апостол Павел децата изрично биват предупредени да слушат родителите си.
Децата, независимо от възрастта си, имат задачата да почитат родителите си. Конкретното прилагане на заповедта може да има различно изражение според възрастта, социалното обкръжение и обществените форми на общуване.
Всяко задължение за послушание на децата е ограничено от указанието на апостол Петър: „Подобава да се покорявате на Бога, а не на човеците” (Деяние на апостолите 5, 29).
С понятието „социално обкръжение“ на човек се имат предвид неговите условия на живот, към които спадат произход, семейство и роднини, доходи и състояние, образование, професия, религиозна принадлежност и други житейски обстоятелства.
Ако децата, водени от любов и благодарност, уважават и ценят родителите си, послушни са и се грижат за тях, върху това ще бъде положена Божия благословия.
В представите на хората по времето на Стария Завет „продължаване на дните” бе израз за Божия благословия. В Новия Завет Божията благословията се показва предимно в духовни блага.
Духовните блага идват от Бог и правят вярващия „богат”. Към духовните блага спадат между другото любовта, търпението, радост от Святия Дух, разбиране истината на Евангелието, Божията синовност, опрощаването на греховете, тайнствата, надеждата за изпълнение и участие в обетите на Господ.
Да, родителите носят в начина си на живот и в поръчението да възпитават една висока отговорност и те трябва да се грижат за това чрез богоугодно поведение да улесняват децата си да ценят своите родители. Ако родителите не изпълняват това задължение, то тогава не могат да очакват послушание от децата си.
В никакъв случай не може от четвъртата заповед да се мотивира задължение за послушание на децата към родителите, ако родителите или децата биха нарушили в тази връзка Божите закони.
„Не убивай.”
Животът е даден от Бог. Само Той разполага с живота и смъртта. Никой няма право да отнема човешки живот.
Дословният превод на заповедта от еврейския текст гласи: „Не умъртвявай.” Според това петата заповед забранява самоволното убиване на хора. Изрично заповедта не се отнася за военната служба и смъртното наказание.
Исус не ограничи съблюдаването на тази заповед до формалното ѝ изпълнение. Най-важното за Него бе вътрешната нагласа, възгледите на човек.
Ето защо Той каза: „Чули сте, че е било казано на древните: „Не убивай; и който убие, ще бъде виновен пред съда." А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си [без причина], ще бъде виновен пред съда” (Матей 5, 21.22). В 1. Йоан 3, 15 се казва допълнително: „Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец”.
Началото и краят на човешкия живот са в ръцете единствено на Бог. Само Той господства над живота и смъртта.
Въпреки че на земята днес често цари насилие и много хора не уважават достатъчно живота на другите, заповедта важи непроменена. Тя обхваща - наред със забраната да се прекратява човешки живот - също така и поръчението човешкият живот да се уважава, да се опазва и съхранява.
Всяко нарушение на петата заповед е грях. Произтичащата от това вина спрямо Бог може да бъде различна.
Да. Нероденият живот трябва да се уважава и да се пази, защото се изхожда от това, че от момента на зачеването съществува човешки живот, даден от Бог.
Да, защото то прекратява дадения от Бог живот.
Да, умъртвяването по време на самоотбрана също е нарушение на петата заповед.
Умъртвяването във войната е нарушение на петата заповед. От заповедта за всеки един от нас следва отговорността да избягваме умъртвяването. В отделен случай може да стане така, че според начина на действие да не произтече почти никаква вина спрямо Бог.
Който активно спомага за евтаназия - тоест предприема действия, които водят до смъртта на умиращия - нарушава петата заповед.
Пасивна евтаназия - неизпълнението на мерки, които удължават живота - при строго определени условия не се разглежда като прекрачване на петата заповед. Решението за отказ от удължаващи живота мерки трябва да се вземе най-напред от самия пациент. При липса на такова изявление това решение се взема в договорка между лекарите и близките единствено при отговорно уважение интересите на умиращия.
Никой човек няма право да прекъсва човешки живот. В това отношение изпълнението на смъртната присъда нарушава Божия ред. В смъртното наказание Новоапостолската църква не вижда подходящо средство за назидание и за закрила на обществото.
Не, убиването на животни не попада под петата заповед. Бог изрично показва, че животните служат за храна на хората (срв. Битие 9, 3). Животът на животните обаче също трябва да се уважава; това произтича от съотговорността на човек относно съхранението на творението.
„Не прелюбодействай.”
Бракът е желаната от Бог, определена до края на живота общност на мъжа и жената. Тя се основава на едно взаимно свободно волево решение и се засвидетелства от публично обещание за вярност.
Прелюбодеяние извършва този, който като семеен има полово сношение с друг освен със своя брачен партньор. Прелюбодеяние извършва също така този, който като несемеен има полово сношение с брачно обвързан.
Още по време на Стария Завет бракът се е разбирал като съюз, който е под Божия закрила и е благословен чрез молитва. Тогава прелюбодеянието се е наказвало със смърт.
„Товия стана от постелката и рече: Защото ние сме чеда на светии и не бива да започнем брака си като езичниците, които не познават Бога. Стани, сестро, да се помолим, за да ни помилува Господ" (Книга Товит 8, 5.6).
Исус Христос се изказва недвусмислено за еднобрачието (моногамията). То е желаната от Бог форма на брачен съвместен живот на мъж и жена, подобаваща на вярващия християнин.
Исус разяснява шестата заповед отвъд първоначалното й значение: в проповедта на планината той казва: „Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Матей 5, 28). Това означава, че дори и при външно безупречен начин на живот, човек може да „прелюбодейства в сърцето“, значи в мислите си.
„Еднобрачие“ или „моногамия“ означава, че един мъж е женен само за една жена и една жена е омъжена само за един мъж. - Старият Завет съобщава многократно за „многобрачие” („полигамия”) в смисъла, че един мъж е женен за повече жени.
В Новия Завет разводът се разглежда като нарушение на шестата заповед: „И така, онова, което Бог е съчетал, човек да не го разлъчва” (Марк 10, 9). Единственото изключение, когато разводът е позволен, е при прелюбодеяние на брачния партньор (срв. Матей 19, 9).
Изказванията относно развода в Новия Завет служат най-вече за подобряване ситуацията на жената, която в античността е имала много ограничени права. Жената е трябвало да бъде предпазена от това да бъде своеволно отритната от съпруга си.
Бракът е замислен да не бъде разлъчен (срв. Матей 19, 6; Марк 10, 9). Имайки предвид това се налага бракът да се пази и поощрява.
Произлиза от заповедта, че брачните партньори трябва да са посветени един към друг във вярност. Към задълженията, идващи от заповедта, спада сериозното старание на брачните партньори да извървяват житейския си път, изпълнени с богобоязън и любов един към друг.
Разведени и живеещи в процес на развод имат своето място в енорията и биват безрезервно придружени от грижещите се за душите. Разведени и живеещи в процес на развод не се изключват от приемането на тайнствата.
При проявено желание от разведени, които отново искат да встъпят в брак се дава брачна благословия. С това им се дава възможност за едно ново начало.
Винаги трябва да се има предвид, че Исус среща хората не със строги наказания, а с любов и милост (срв. Йоан 8, 2-11).
„Не кради.“
Забранено е да се посяга на имуществото на ближния. Не бива да се присвоява неправомерно собствеността на ближния, нито да се напакостява.
Първоначално заповедта се отнасяла преди всичко до кражбата на хора. Става дума за това свободният човек да бъде предпазен да бъде откраднат, продаден или държан в плен. Престъпления срещу собствеността можело да се удовлетворят чрез материални обезщетения (изкупуване на греха), открадването на хора обаче в Израел се наказвало със смърт: „Който открадне човек и го продаде или откраднатият бъде открит при него, той да бъде убит” (Изход 21, 16).
Наказание имало и за кражбата на чуждо имущество; Мойсеевият закон изисквал възстановяване. „Ако някой открадне вол или овца и го заколи или продаде, да заплати пет вола за вола и четири овце за овцата” (Изход 22, 1).
Исус описва кражбата като грях. Кражбата води началото си от убежденията на човека. „Защото от сърцето се пораждат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули. Тези са нещата, които оскверняват човека” (Матей 15, 19.20).
Кражба в прекия смисъл е налице, когато е отнета материална или духовна собственост на други. Като престъпване на седмата заповед трябва да се разглеждат също така измамата, лихварството, използването на затруднено положение, злоупотреби, присвояване, укриване на данъци, корупцията и разточителството на поверени пари.
Седмата заповед призовава освен това да не се отнема уважението и доброто име на ближния и да не се засяга неговото достойнство като човек.
Лихварят използва другите като изисква твърде висока, несъответстващата за стоката или услугата, цена. Злоупотреба има, когато някой посяга на имуществото на друг, което му е било поверено. Понятието „корупция” от една страна означава залагане на придобивки (преди всичко пари), за получаването на нещо, което не се полага (подкуп). От друга страна към корупцията спада и поддаването на подкуп.
„Не свидетелствай лъжливо против ближния си.”
„Лъжливото свидетелство” е невярно показание, което се отнася до друг човек. Всяко „невярно свидетелство” е лъжа. В основата на заповедта лежи изискването да се говори и действа според истината.
Осмата заповед се отнасяла най-напред до лъжливото показание пред съда. Както лъжливото обвинение, така и невярното показание могат да бъдат „лъжливо свидетелство” по смисъла на заповедта. Ако пред съда се установи, че свидетел е дал лъжливо показание, на него му се присъжда наказанието, което би се присъдило на обвиняемия при отсъждане на вина (срв. Второзаконие 19, 18.19).
Исус Христос многократно насочва към осмата заповед. Той посочва, че прекрачването й е израз на погрешни възгледи и осквернява човека (срв. напр. Матей 15, 18-20).
Абстрахирайки се от първоначалния смисъл, днес осмата заповед означава забрана на всяко неистинно говорене и действие. Следователно като престъпване на осмата заповед се разглеждат и принудителни лъжи, полуистини, показания, които трябва да прикрият действителното положение на нещата, както и клеветите. Израз на неправдивост са също така хвалебствия и преувеличения, двуличие и присмех, разпространяване на слухове, одумване и ласкателство.
Всеки е длъжен да се старае към искреност и правдивост. Поведението в обществото и в търговските отношения също трябва да е ориентирано според осмата заповед.
Твърдения за друг човек, които са неверни и му вредят, засягат честта му или го обиждат, се окачествяват като „клевети” или „одумване”.
Християните биват призовавани да дават „вярно свидетелство”, като вярват на Евангелието, оповестяват го и водят съответстващ на него живот.
Деветата заповед: „Не пожелавай къщата на ближния си.” „Не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито добитъка му, нито каквото и да е притежание на ближния ти.”
Последните две от десетте заповеди са тясно свързани една с друга по съдържание. Затова те често се обобщават като една заповед.
Тези две заповеди са формулирани в Библията по различен начин. В Изход 20, 17 се назовава най-напред къщата на ближния, а във Второзаконие 5, 21 се споменава най-напред жената.
Основа на деветата и десетата заповеди е изказването: „Не пожелавай.” С това не се забранява всяка форма на човешко желание, а греховното, страстно желание към брачния партньор на ближния или към неговото имущество. Такъв копнеж нарушава – подобно на нарушението на другите заповеди – заповедта за любовта към ближния (срв. Римляни 13, 9).
Ако страстното желание се насочва към това, което принадлежи на другия, то става греховен ламтеж и действа разрушително. Силното желание може да прерасне в алчност и често произтича от завистта.
От самото начало сатаната се опитва да въвежда човека в грях, като предизвиква силно желание и страст към забранени неща.
В Стария Завет е описан пример за екстремните последици от силно желание към жената на ближния, когато цар Давид, воден от този копнеж, извършил измама, прелюбодеяние и убийство (срв. 2. Кн. на Царете 11).
Ако греховният копнеж не се овладее следва превръщането му в дело. Последиците са описани в Яков 1, 15: „И тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът, като се развие напълно, ражда смърт.”
В Галатяни 5, 19-25 се показва, че греховното силно желание води до греховно действие. Това се определя като „дела на плътта”- Библията противопоставя на страстта понятието „целомъдрие”. Целомъдрието се изявява в себеубоздание и отказ.
„А делата на плътта са явни; те са: блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, магьосничество, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и други подобни; за които ви предупреждавам, както ви и предупредих, че които вършат такива неща, няма да наследят Божието царство. А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеубоздание; против такива неща няма закон. А които са Исус Христови, разпънали са плътта заедно със страстите и похотите й. Ако по Духа живеем, по Духа и да ходим” (Галатяни 5, 19 и сл.).
Деветата и десета заповеди поставят на човек задачата да бди над чистотата на сърцето си. Той трябва да се предпазва от изкушението да извършва греховни дела.
„Като послушни деца не се съобразявайте с първите страсти, които имахте във времето на незнанието си; но както е свят Този, Който ви е призовал, така бъдете святи и вие в цялото си поведение” (1. Петър 1, 14.15).