11. Из историята на християнството
Първата християнска енория, която се състояла само от юдеи, се сформирала в Йерусалим на Петдесетница (ср. Деянията на апостолите 2, 37 и нататък). В следствие на преследвания много вярващи избягали от Йерусалим (Деянията на апостолите 8, 1; 11, 19). В своето ново обкръжение те оповестявали Евангелието, което било прието с вяра. Така и на други места се образували християнски енории.
Апостолите изхождали в началото от това, че Евангелието трябва да бъде оповестявано само на юдеите. Бог обаче чрез видение показа на апостол Петър, че Евангелието е предназначено и за езичниците (срв. Деянията на апостолите 10 и 11).
При събранието на апостолите в Йерусалим били разяснени въпросите относно мисията сред езичниците и значението на Мойсеевия закон за кръстените езичници (срв. Деянията на апостолите 15, 1-29). Тези решения допринесли за това християнските енории в крайна сметка да се откъснат от много традиции на юдейската вяра.
Чрез „видение” Бог в особени случаи показва на избраните за това хора волята Си. Едно такова видение се определя също като „визия”.
Преди всичко апостол Павел оповестявал Евангелието на езичниците. За тази цел той отишъл, понякога придружен от апостол Варнава, в днешна Турция, Гърция, Кипър и накрая и в Италия.
В Антиохия привържениците на Христос за първи път били наречени „християни” (срв. Деянията на апостолите 11, 26).
В началното време апостолите действали до края на първото столетие след Христос. Йоан е последният апостол на працърквата. След това започнало времето, в което апостолският сан продължил да съществува, но не бил персонално зает. Едва през 19. век последвало наново персонално заемане на апостолския сан.
Святият Дух се грижил за това да се осъществи събирането на писанията на Стария и Новия Завет в задължителен сборник (канон).
Чрез действието на Святия Дух по време на църковни събори могли да се формулират важните основи на християнското учение. Към това спадат например учението, че Бог е триединен, че Исус Христос е истински човек и истински Бог, както и познанието за решаващото значение на жертвата на Исус и възкресението Му за спасението и избавлението на хората.
С действието на Святия Дух през вековете се обяснява разпространението на християнската вяра в целия свят.
Спасение е било предавано предимно чрез оповестяване на Евангелието и чрез даряване на Светото Водно Кръщение.
Започналото с убиването на дякон Стефан с камъни преследване прераснало във вълни от гонения: Много християни били убити заради вярата си. Така те станали мъченици.
Въпреки преследванията и многото съпротиви християнската вяра се разпространила в цялата Римска Империя.
Първоначалното оповестяване на апостолите било предадено по-нататък и продължено от „апостолските бащи”. Става въпрос за църковни учители с голямо влияние. Към тях спадат Климент от Рим (починал около 100 г.), Игнатий Богоносец (починал около 115 г.), Поликарп, епископ на Смирна (роден около 69 г., починал около 155 г.), и Папий, епископ на Йерапол (роден около 70 г., починал около 130/140 г.). Тяхната задача била да защитават християнската вяра от езичниците и юдеите и да съхранят основите на християнското учение.
Една изключително ярка за църквата личност бил Атанасий Велики (около 295 г. до 373 г.), под чието влияние през 325 г. бил формулиран символът от Никея.
"Църковните бащи” били учени, които след „апостолските бащи” формулирали основоположните християнски истини. Към тях спадали Амвросий от Милано (339 г. до 397 г.), Йероним Блажени (347 г. до 420 г.) и Августин Блажени от Хипон (354 г. до 430 г.).
След тежки времена на преследване през 313 г. римският император Константин Велики оповестил верческата свобода за християните.
През 381 г. император Теодосий издигнал християнството в Римската Империя в държавна религия. Той забранил да бъдат почитани езически богове.
„Верческа свобода” означава хората да избират свободно религията и мирогледа си, да ги изповядват и живеят според тях.
По време на преселението на народите (4./5. век) християнството се засилило в Европа и Азия.
При разпространението на християнството значителна роля играло монашеството, възникнало от 3. век нататък, първо в Египет. Главна задача на монасите била да водят живот в нищета, по примера на Христос и да разпространяват християнската вяра. В средновековието монасите и монахините многократно показвали забележителни постижения в науката, били ангажирани в областта на селското стопанство и социалната дейност.
В Европа християнството все повече и повече определяло живота на хората като култура, политика и общество.
През 1054 г. се стигнало до разцепление на Западна църква (римокатолическа) и Източно православна (ортодоксална).
Монашеството е форма на живот, при която откъсвайки се от светското се старае животът да се посвети изцяло на религията. Към „монашеството” спадат както мъже, така и жени (монахини).
От 7. век нататък християните в някои части на Азия, Африка, а също така и Европа трябвало да се сблъскат с една нова религия, исляма. Много райони били загубени за християнската вяра, например предният Ориент и Северна Африка.
Стигнало се до борби, например при кръстоносните походи. Те станали между 1095 г. и 1270 г. в Ориента и имали за цел да завладеят за християнството Йерусалим и Свещената земя.
Ислямът е най-младата от големите световни религии. Тя била основана от Мохамед през 7. век след Христа. Ислямът учи на вяра в единия Бог, разбира се не като триединен. Исус се приема за пророк. Светото Писание на исляма е Коранът.
Кръстоносни походи: Палестина с Йерусалим била под ислямско господство. Между 11. и 13. век папите призовали тази област отново да бъде поставена под християнско владичество. Военните походи се наричат „кръстоносни походи”, а бойците „кръстоносци”, тъй като излизали в името и за честа на Христовия кръст.
В Средновековието вътре в църквата все повече и повече навлизало светското - вярата и учението загубвали стойност. Причина за това било недостатъчното съобразяване с Евангелието.
Затова нараствали усилията за църковна реформа. От една страна монашеството се стараело да реформира църквата, от друга страна мъже като французинът Петър Валдес (Валдо) (1140 г., умрял преди 1218 г.), английският теолог Джон Уиклиф (1330 г. до 1384 г.) и ректорът на Пражкия Университет Ян Хус (1369 г. до 1415 г.). Те всички били последователни критици на една светска църква. Инициираните и ръководени от тях движения обхванали големи части от Европа и в края на краищата довели до Реформацията.
Реформацията (от латинското „reformatio“: възстановяване, обновяване) е религиозно обновително движение в Европа, което се основава на желанието за припомняне на Евангелието.
Реформацията е тясно свързана с немския монах Мартин Лутер (1483 г. до 1546 г.). Според неговото убеждение единствена основа за учението трябва да бъде Библейското свидетелство на Исус Христос. Лутер превел Библията от иврит и гръцки на немски език и така я направил достъпна за народа.
Самостоятелно през 1534 г. в Англия възникнала Англиканската Държавна църква.
Наред с Мартин Лутер от Витенберг това са реформаторите Улрих Цвингли (1484 г до 1531 г.), който действал в Цюрих и Жан Калвин (1509 г. до 1564 г.), който ръководил самостоятелно реформаторско движение в Женева.
Като реакция на Реформацията Трентският събор (от 1545 г.) въвел обновление на църквата и положил основата за контра-реформацията. Това довело до повторно укрепване на папството.
С „контра-реформация” се обозначава движението на Римокатолическата църква срещу Реформацията.
В процеса на дискусиите между протестанти и католици в Европа се стигнало до тридесетгодишната война (1618 г. до 1648 г.), като едно от последствията й било затвърждаването на влиянието, което държавата имала над църквата. Владетелят определял религиозната принадлежност на своите поданици.
Като „протестанти“ се обозначавали привържениците на реформацията.
През 18. век християнската вяра се свързвала често с едно мислене, което приемало човешкия разум като единствено мерило („Просвещение”). Като реакция на това се увеличавала важността на пиетизма, едно движение вътре в реформаторската църква. Пиетистите се занимавали интензивно с изследване на Библията и били социално и мисионерски ангажирани.
През 19. век бил предприет опит да се спечелят отново хора за Евангелието („вътрешна мисия”), за които християнската вяра била станала чужда поради бедността и незнанието им. Освен това се образували „мисионерски общества”: Те се грижели за по-широкото разпространение на християнството в страните извън Европа, преди всичко в Африка.
От голямо значение - преди всичко вътре в протестантството в Англия и САЩ - били така наречените „движения за събуждане”: Вярващи християни призовавали за връщане от „станалото навик християнство” към една жива християнска вяра. Този призив за размисъл върху Евангелието се свързвал често с надеждата за идването отново на Христос.
Това е историческия фон, върху който Бог подготви възобновеното действие на апостолите.
Между 1826 г. и 1829 г. вярващи мъже се събрали на конференции в Албъри (Южна Англия), за да се занимаят заедно с Откровението на Йоан. Тези конференции се провели благодарение на поканата на банкера Хенри Дръмънд (1786 г. до 1860 г.) в тясно сътрудничество с Едуард Ървинг (1792 г. до 1834 г.), който бил духовник от Шотландската национална църква. Участниците в конференцията искали да постигнат яснота относно Библейските изказвания във връзка с дейността на Святия Дух и идването отново на Христос.
В Шотландия вярващи от различни вероизповедания също чакали едно засилено действие на Святия Дух. През 1830 г. между тях се случили много изцеления от болести, говорене на (непознати) езици и предсказания.
През есента на 1832 г. в Лондон бил призован от Святия Дух за апостол Джон Бейт Кардейл (1802 г. до 1877 г.) и бил назован като апостол от Хенри Дръмънд.
От септември 1833 г. чрез пророчества били призовани и други единадесет апостоли, основно от пророк Оливър Таплин (1800 г. до 1862 г.)
През 1835 г. апостолите се оттеглили за една година в Албъри (Източна Англия, Хартфордшър) за интензивни общи съвещания. Те съставили „Големият тестимониум” (1837 г.), едно изповедание на вярата, което било представено на всички духовни и световни ръководители на християнството.
В Тестимониума апостолите призовавали християните да се съберат под тяхното ръководство и да се подготвят за идването отново на Христос. Нямало желание за създаването на нова църква, а за обединение на различните съществуващи църкви под апостоли.
Повечето християни обаче не приели призива на апостолите. Малкото християни, които се доверили на апостолите, се събрали в нова църква, а именно Католико-апостолическата.
Първите запечатвания, които тогава били наричани „апостолическо полагане на ръка” се състояли през 1847 г. в Англия, Канада и Германия.
През 1855 г. починали трима апостоли. Пророците Едуард Оливър Таплин и Хайнрих Гайер (1818 г. до 1896 г.) назовали последователи в апостолския сан. Тези призовавания обаче не били признати от останалите апостоли. Нямало повече полагания в апостолски сан.
Това отношение в крайна сметка довело до това, че след смъртта на последния жив апостол - Франсис В. Удхаус през 1901 г., в Католико-апостолическата църква нямало повече апостоли. Вече не били полагани в сан и сановници.
На 10. октомври 1862 г. свещеник Рудолф Росочаки (1815 г. до 1894 г.), настоятел на католико-апостолическата енория в Кьонигсберг, бил призован за апостол от пророк Гейер. Апостолите на Католико-апостолическата църква не признали това призоваване.
Пророк Хайнрих Гейер и ръководителят на католико-апостолическата енория в Хамбург - Фридрих Вилхелм Шварц (1815 г. до 1895 г.), обаче били убедени в това, че призоваването е дело на Святия Дух.
На 4. януари 1863 г. енорията в Хамбург признала това призоваване на апостол, като вследствие на това била изключена от Католико-апостолическата църква.
Така през януари 1863 г. се слага началото на Новоапостолската църква.
Дори когато малко по-късно апостол Росочаки се оттегля от сана си, то Гейер, Шварц и енорията в Хамбург останали твърдо убедени, че това е бил Божи призив.
Свещеник Карл Вилхелм Луи Пройс (1827 г. до 1878 г.), а малко по-късно и Фридрих Вилхелм Шварц били призовани за апостоли. Апостол Пройс действал в Северна Германия, а апостол Шварц бил отговорен за район Холандия.
След кратко време последвали и други призовавания за апостоли. Нововъзникналата общност се нарекла „Всеобща християнска апостолска мисия”.
През 1872 г. Фридрих Вилхелм Менкхоф (1826 г. до 1895 г.) бил призован за апостол за Вестфалия и Райнланд.
През 1884 г апостол Менкхоф основал църковното списание „Дер Херолд (Вестителят)” в Германия. Под неговото влияние, първо в своя работен район, апостол Шварц отменил литургийните одежди и много други елементи на приетата от Католико-апостолическата църква литургия. През 1885 г. тези промени били възприети от всички останали енории.
С „литургия“ се обозначава редът за протичането на богослуженията.
За да се различават от католико-апостолическите енории, възникналите от 1863 г. насам енории скоро започнали да се наричат в официалната кореспонденция „новоапостолски енории”. През 1907 г. последвало официалното наименуване „новоапостолска енория” и от около 1930 г. „Новоапостолска Църква”.
Към края на 19. век апостолският сан изпъквал все повече като централен сан, който имал всеобхващащо пълномощие. Едновременно с това значението на пророческия сан намалявало. От края на 1920-те години в енориите не действали повече пророци.
През 1881 г. Фридрих Кребс (1832 г. до 1905 г.) от Брауншвайг (Германия) бил призован за апостол. След смъртта на апостолите Шварц и Менкхоф, той поел ръководната функция в църквата. За него много важно било единството на апостолите. От 1897 г. се оформил и санът главен апостол. Фридрих Кребс бил първият главен апостол според днешното разбиране за сан.
- Херман Нийхаус (1848 г. до 1932 г., главен апостол от 1905 г. до 1930 г.),
- Йохан Готфрид Бишоф (1871 г. до 1960 г., главен апостол от 1930 г. до 1960 г.),
- Валтер Шмид (1891г. до 1981 г., главен апостол от 1960 г. до 1975 г.),
- Ернст Щрекайзен (1905 г. до 1978 г., главен апостол от 1975 г. до 1978 г.),
- Ханс Урвилер (1925 г. до 1994 г., главен апостол от 1978 г. до 1988 г.),
- Рихард Феер (1939 г. до 2013 г., главен апостол от 1988 г. до 2005 г.),
- Вилхелм Лебер (роден 1947 г., главен апостол от 2005 г. до 2013 г.),
- Жан-Люк Шнайдер (роден 1959 г., главен апостол от 2013 г.).