04. Нуждаещият се от избавление човек
От момента на грехопадението всеки човек е грешник: Той е бе въведен в изкушение от злото. Никой човек не може да живее безгрешно, всеки е заплетен в грях. Бог иска да освободи хората от това състояние, да ги спаси.
Според първоначалния си смисъл думата „избавление” се отнася до развързването на въжета и окови. Избавление във връзка с жертвата на Исус означава, че заплетеният в грях човек бива освободен от оковите на злото.
Разумът не може да схване и не може да обясни от къде идва злото.
Злото е една разрушителна, антибожествена сила.
Злото се проявява по различни начини – например в разрушение, лъжа, завист, алчност. В края на краищата то води до смърт.
Да, злото се проявява и персонално, наричано още „дявол” или „Сатана” (срв. Матей 4, 1; Марк 1, 13). Като неприятел на Христос той се нарича също и „антихрист”.
Бог даде на хората възможността да се определят дали да Му се покоряват или не. Когато човек се отказа от Бог и се реши на непокорство спрямо Бог се появи злото. Следователно злото не е създадено от Бог, но все пак е допуснато от Него, като Той не възпрепятства решението на човека.
Не, злото няма да го има винаги. Силата на злото вече е пречупена чрез Исус Христос. Във връзка с това в 1. Йоан 3, 8 се казва: „Затова се яви Божият Син, да съсипе делата на дявола.”
След мирното царство ще се даде последна възможност на злото да се изправи срещу Бог. След това то ще бъде напълно унищожено. В новото творение злото няма да има никакво място.
Бог заповяда на Адам и Ева да не ядат от дървото за познаване доброто и злото, което било сред Едемската градина. Бог обърна внимание и на последиците, в случай, че заповедта бъде прекрачена: „Защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш” (Битие 2, 17). Дяволът повлия на човека и събуди съмнение в думите на Бог: „В деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото” (Битие 3, 4.5). Адам и Ева се подадоха на изкушението към грях. Те се опълчиха срещу Бог, прекрачиха заповедта и ядоха от плода на дървото. Това непослушание спрямо Бог се определя като „грехопадение“.
Грехопадението доведе до промени в живота на човека, които той не може да поправи. Човекът го бе страх от Бог и се кри от Него. Пострадаха и отношенията между хората, както и отношението на човека към творението.
От този момент нататък животът на човека е ограничен и изпълнен с мъка: „Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш” (Битие 3, 19).
Друга последица от грехопадението бе раздялата на човека от Бог: Бог изпъди хората от Едемската градина (срв. Битие 3, 23.24).
„Затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която беше взет. Така Той изгони Адам; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота” (Битие 3, 23.24).
Дори и след грехопадението Божията любов към човека остава. Въпреки неподчинението Бог приема Своите Си: В своята грижовност Той облича Адам и Ева в кожа (срв. Битие 3, 21).
Любовта на Бог към прегрешилия човек се разкрива по съвършен начин в изпращането на Исус Христос, който побеждава греха. „И така както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всички човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всички човеци оправданието, което докарва живот. Защото както чрез непослушанието на един човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на Единия мнозината ще станат праведни” (Римляни 5, 18.19).
След грехопадението греховете на хората се увеличиха неимоверно много: Най-напред Каин убил брат си, въпреки предупреждението на Бог (срв. Битие 4, 6-8).
С течение на времето хората все повече прегрешаваха. Бог взе решение за наказание и докара на земята потоп. Само Ной намери благодат в Бог. По Божия заповед Ной изгради ковчег, в който той и семейството му намериха спасение (срв. Битие 6, 5-7.17.18).
Дори след това наказание хората останаха в непослушание спрямо Бог. Библията съобщава например за строежа на Вавилонската кула. Бог направи така, че изграждащите кулата да се провалят в следствие на високомерието и ламтежа си за величие: Той направи така, че да не могат едни други да разбират езика си (срв. Битие 11, 1-8).
„Каин каза това на брат си Авел. И когато бяха на полето, Каин стана против брат си Авел и го уби.” (Битие 4, 8).
Да, след грехопадението всички хора са подчинени на силата на греха. Грехът води до раздяла с Бог, до духовна смърт: „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха” (Римляни 5, 12). Склонността към греха (кoнкуписценция) продължава да съществува в човека; той не може да се върне в състояние на безгреховност със собствени сили.
Склонност към грях (кoнкуписценция): Чрез грехопадението в човека възникна склонност към грях. Това се нарича „конкуписценция“. В следствие на това възникват греховни мисли и действия. Въпреки че греховете се опрощават, склонността към грях продължава да съществува.
Да, от грехопадението на човек произтичат множество въздействия върху творението: Земята бива прокълната: „Понеже ...си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята заради теб; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръни и бодили ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева” (срв. Битие 3, 17.18). От тогава нататък първоначално съвършеното творение е повредено. Творението също трябва да бъде освободено от проклятието, което лежи върху него.
„Понеже творението беше подчинено на немощ ... с надежда; че и самото творение ще се освободи от робството на тлението ... Понеже знаем, че цялото творение в съвкупност стене и се мъчи” (Римляни 8, 20-22).
Грях е всичко, което е против Божията воля и е в противоречие с Божията същност, значи всички думи, дела и мисли, които са против Божията воля и същност. Грях е също така и когато умишлено не вършим добро (срв. Яков 4, 17). С всеки грях човек се товари с вина спрямо Бог.
Грехът е нещо абсолютно, той не се степенува. Той разделя от Бог.
От друга страна можем да изходим от това, че Бог, благодарение на праведността и милосърдието Си, оценява по различен начин вината, с която човек се е натоварил чрез греха към Него.
Обяснение относно размера на вината: Има разлика в оценката на вината, дали например някой е откраднал нещо поради глад или за задоволяване на потребности от лукс. Грехът е налице и в двата случая, а именно прекрачването на седмата заповед. Вината от този грях, с който човек се товари по този начин, обаче ще бъде различна. – Във всезнанието Си Бог винаги съди справедливо доколко човек се е натоварил с вина чрез греха. Определени влияния и ситуации, в които човек попада, като например обществени структури, бедствени ситуации, болестни състояния, са от значение.
За да достигнем до Божията близост, грехът трябва да бъде опростен.
Бог определя какво е грях. Човекът в никакъв случай не бива сам да определя това.
Разбираме какво е грях, кое се противопоставя на Божията воля, от Светото Писание:
- нарушаването на десетте заповеди (срв. Изход 20, 20)
- престъпване на обети, дадени на Бог (Второзаконие 23, 22).
- отказване от вярата в Христос (срв. Йоан 16, 9).
- алчност, завист и подобни.
Това се разяснява в проповедта чрез Святия Дух.
Бог дари на човек съвест, разум и вяра. Ако човек използва тези дарове, то това е правилният отговор на Божията подкрепа.
Съвестта, разума и вярата трябва да са насочени към Исус Христос.
Съвестта може да помогне да се вземат решения, угодни на Божията воля. В нея се претегля кое е добро и кое - зло. Освен това съвестта, повлияна от разума и вярата, помага на човека да осъзнае, дали чрез поведението си пред Бог и ближния се е натоварил с вина.
Разумът може да упъти човека към поведение, угодно на Бог. Разумът се показва в това, че човек може да поема отговорност за поведението си пред Бог и пред ближния си. Разумът е нужен също, за да се разбере Евангелието и да може да се изповядва вярата.
Да. Човешкият разум е ограничен и не му е възможно да обхване Бог в Неговата безкрайност. Божиите същество и действие надхвърлят целия човешки разум (ср. Филипяни 4, 7). В следствие на това разумът не може да бъде мерило за всички неща.
„И Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христос Исус.” (Филипяни 4, 7).
Вярата обхваща доверието, послушанието и верността спрямо Бог. Така човек печели увереност в Божиите милосърдие и помощ. В тази връзка в Евреи 11, 1 се казва: „А вярата е даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат.”
В началото на вярата винаги стои Бог, който се разкрива чрез слово и дело. Вярата е Божи дар. Истинската вяра почива на избиращата Божия милост.
Същевременно вярата е задача за човека. Дали и до каква степен човек ще достигне до вярата зависи и от неговото собствено участие: Човек трябва да иска да вярва. Затова е необходима молитвата за вяра.
„Вярвам [Господи]! Помогни на моето неверие!” (Марк 9, 24).
Човек бива подканен да приеме Божието слово, да му се довери и да действа според него. Исус Христос призовава: „Вие вярвате в Бога, вярвайте и в Мен.” (Йоан 14, 1). Той дава обет, че няма да „погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3, 16). Той подчертава последиците от неверието, заедно с всичките му последствия: „Ако не повярвате, че съм Този, за Когото ви казвам, в греховете си ще умрете” (Йоан 8, 24).
„И така, вярата е от слушане, а слушането - от Христовото слово” (Римляни 10, 17).
Вярата в Исус Христос е предпоставка за спасение:
- така че Бог ще се помири с грешника,
- така че човек може да стане Божие чедо (срв. Йоан 1, 12),
- така че човек може да достигне вечна общност с Бог.
„А без вяра не е възможно да се угоди на Бога” (Евреи 11,6).
В Светото Писание понятието „спасение” се използва в смисъл на „избавление”, „съхранение” и „изкупление”. Под „история на спасението” се има предвид Божието действие, което носи спасение на човека.
Събитията от грехопадението до новото творение се определят като Божия „план за спасение”. Ние хората не знаем цялата пълнота на Божия план за спасение; но от хода му можем да разберем намерението на Бог, как Той иска да помогне на хората.
Начинът и мащабът на спасението са различни в отделните периоди от историята на спасението. Над всичко стои Божията воля за спасение, която важи за всички хора във всички времена.
Надеждата за спасение във времената на Стария Завет бе насочена най-напред към спасение от земни беди и пленничество. С времето надеждата за спасение на Израел обаче все повече се свързва с очаквания Месия.
Исус Христос първи говори за вечното спасение: „И като се усъвършенства, стана причина за вечно спасение на всички, които са му послушни” (Евреи 5, 9). Той е единственият ходатай между Бог и човек (срв. 1. Тимотей 2, 5). В Деянията на апостолите 4, 12 се засвидетелства: „И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име, дадено на човеците, чрез което трябва да се спасим.”
Исус Христос е изпратеният от Бог спасител, избавителят, който победи греха. В Него човек намира спасение от щетите, които грехът е нанесъл: Жертвата, която Исус дава на кръста, прави освобождението от греха и отмяната на раздялата от Бог възможни.
„Ходатай”: Исус Христос е „ходатай” в смисъла на посредник между Бог и хората. Това означава, че Той представлява хората пред Бог и Бог пред хората. Той се застъпва за хората пред Бог и запознава хората с Божията воля. Също така като „ходатай” Той е пътят към спасението: Той води обратно към общението с Бог.
„Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците - Човекът Христос Исус, Който отдаде Себе Си като откуп за всички” (1. Солунци 2, 5.6).
Чрез Исус Христос спасението се предлага на всички хора, както на живите, така и на починалите.
Днес ние живеем в този етап от Божия план за спасение, в който енорията Годеница бива събирана и подготвяна за идването на Христос отново. Затова апостолите предават спасение чрез проповядване на Божието словото и даряване на тайнствата.
Сам по себе си никой не може да достигне до спасение. Човек достига спасение като вярва в Исус Христос и оставя да му се случи онова, което Исус Христос дари за спасение на хората: Тайнствата и Божието слово.
При идването на Христос отново, чрез сватбата на небето, енорията Годеница ще получи вечната общност с Бог.
Според Светото Писание Божият план за спасение ще завърши с новото творение.
В основата на Божия избор винаги стои Божията воля. Никой не може да повлияе върху Божието решение.
Бог извиква отделни хора или групи от хора, защото с тях Той преследва определена от Него цел. Така Той ги включва в отговорността.
Да, още по време на сътворението се подсказва за Божия избор: Бог избира човека измежду всички Свои творения и му дава поръчението да покори земята.
Има и много други примери за избиране в Стария Завет:
- Ной бива избран да построи ковчега.
- Авраам, Исаак и Яков са избрани, за да могат чрез тях да бъдат благословени всички земни племена.
- Мойсей е избран да изведе народа на Израел от робството в Египет, а Исус Навин е избран да ги заведе в обетованата страна.
- Народът на Израел също е избран: „Понеже вие сте народ свят на Господа, нашия Бог; вас избра Господ, вашият Бог, да Му бъдете собствен народ измежду всички племена, които са по лицето на земята. Господ не ви предпочете, нито ви избра за това, че сте по-многобройни от останалите племена; защото вие сте най-малобройни от всички племена, но понеже Господ ви възлюби” (срв. Второзаконие 7, 6-8).
От всичките Си ученици Исус избира апостолите и ги изпраща измежду всички народи с поръчението да поучават и да кръщават. Така изборът на Божи народ вече не се ограничава само до Израел, а включва всички, които вярват в Исус Христос, евреи и езичници. Така народът на Новия Завет е избран от Бог (срв. 1. Петър 2, 9).
Петър е избран за особена служба в църквата, служението на Петър.
От времето на Стария зает „езичници“ биват наричани всички неизраелски народи, тоест хора, които не служат на Авраамовия Бог, а на други богове. По времето на Новия Завет неевреите също биват определени като „езичници”, независимо дали са били кръстени или не.
Не, никой няма право да претендира за Божия избор, защото той се основава на свободното Божие решение. Изборът не може да се разбере с човешки разсъждения.
От гледна точка на Евангелието избирането е дар на Божията любов. Човекът има свободата да приеме или да отхвърли този дар.
Избиране чрез Бог не означава, че от самото начало ще бъде установено поведението на човек.
Бог избира хората за тяхното собствено спасение, но също така и за спасението на други. Когато Бог избира, това е свързано със задача и отговорност. Приемането на Божия избор във вяра означава да бъде следван последователно Исус Христос, първият говорил за избора, тоест живота да бъде устройван според Евангелието. Това носи със себе си Божия благословия.
Избирането оказва въздействие и в бъдещето: Когато Исус Христос изгради Своето царство на мир, Царското свещеничество ще оповести радостната вест за спасението в Христос на всички хора. За това са избрани тези, които ще вземат участие в Първото пришествие.
Благословия е Божията близост, която никой не може да си заслужи. Да бъдеш благословен означава да получаваш добро от Бог. Благословията съдържа Божия сила в себе си и е потвърждение, че Бог дарява подкрепа и съпровождане. Обратното на благословия е проклятието.
Бог често предава благословията Си чрез хора, на които Той е поставил тази задача. Никой не може сам да се благослови.
Благословията се разгръща, когато е приета във вяра. Дали тя ще има продължаващо въздействие зависи и от нагласата и промяната на благословения.
Благословията е Божи дар, който може да се обновява отново и отново. Благословията може да се разпростре и извън непосредствено благословения върху бъдещи поколения.
Бог благослови създанията Си и положи закона за размножаването във всичко живо. Той повери творението Си на човека и го благослови за свързаната с това задача.
Въпреки че чрез проклятието на греха тази Божия благословия беше ограничена в действието си, тя не беше отменена. Бог я поднови след потопа. Какво обхваща тази благословия става ясно от обета на Бог: „Докато съществува земята, сеитба и жътва, студ и горещина, лято и зима, ден и нощ няма да изчезнат.” (Битие 8, 22).
За тази благословия в творението свидетелства Новият Завет: „Защото земята, която се е поила от дъжда, който пада често на нея, и която ражда трева, полезна на тези, за които и се обработва, получава благословение от Бога” (Евреи 6, 7). Тази благословия е за всички хора.
„… Защото Той прави слънцето Си да изгрява и над злите и над добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните” (Матей 5, 45).
Обещанието за благословия е съставна част на завета, който Бог сключи с Израел. В Стария Завет Божията благословия се показва преди всичко в земно благополучие. Към това спадат например победата в борбата срещу неприятелите, дълъг живот, богатство, многобройно потомство, плодородие на земята.
Авраам бил благословен от Бога: „Ще те направя голям народ; ще те благословя и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение. Ще благославя онези, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те кълне; и в теб ще се благославят всички земни племена” (Битие 12, 2.3). Тази благословия надхвърля границата на обещанието за лично благополучие; тя даде на Авраам възможност самият той да стане благословия за другите.
За израелтяните Божията благословия зависеше от това дали те служеха единствено на Бог и спазваха заповедите Му. Неподчинението на Бог водеше до проклятие върху Божият народ. Решението за това бе в ръцете на народа: „Ето, днес поставям пред вас благословение и проклятие: благословението, ако слушате заповедите на Господа, вашия Бог, които днес ви заповядвам; и проклятието, ако не слушате заповедите на Господа, вашия Бог, а се отклонявате от пътя, който днес ви заповядвам, и следвате други богове, които не сте познавали” (Второзаконие 11, 26-28).
В Новия Завет Божията благословия произлиза от Исус Христос.
Исус благославяше чрез словото Си, чрез чудесата Си, чрез начина Си на живот. Благославяйки ги Той полагаше ръце върху децата, прощаваше на прегрешилите. Най-голямата благословия е в жертването на безгрешния Му живот за помирение за всички хора.
В основата на Божията благословия, която става достъпна чрез Исус Христос, е духовното. Във връзка с това в Ефесяни 1, 3 се казва: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който в Христос ни е благословил с всяко духовно благословение в небесните места”.
Тази благословия включва напр.
- избирането преди създаването на света (срв. Ефесяни 1, 4),
- изкуплението и опрощаването на греховете (срв. Ефесяни 1, 7),
- откриване тайната на Божията воля (срв. Ефесяни 1, 9),
- предопределението за наследяване на бъдещата прекрасност (срв. Ефесяни 1, 11),
- познанието за Божията истина в Евангелието (срв. Ефесяни 1, 13),
- запечатването с дара на Святия Дух (срв. Ефесяни 1, 13).
Много Божии благословии стават достояние на вярващите по време на богослужението. Жертването също носи благословия - това е един основен извод за християнина.
Човека е призован да се моли за Божията благословия и да се държи така, че да бъде достоен за тази благословия.
Вярващият показва своята благодарност за Божията благословия чрез един изпълнен с богобоязън и послушание във вярата живот.
Изобилието на благословията се състои в това завинаги да сме част от Божията прекрасност.
Да, чрез Мойсей Бог даде на народа на Израел закон. Той се съдържа в петте Мойсееви книги и се нарича „Мойсеев закон”. Основното в закона е обобщено в десетте заповеди. Заповедите да се обича Бог и ближния са също съществена част от Мойсеевия закон.
Мойсеевият закон насочва към богоугодни действия. Той е дадената от Бог помощ в живота, показва пътя към доброто и помага да се избягва злото.
„Той ти е показал, човече, какво е доброто; и какво иска Господ от тебе: не е ли да вършиш праведното, да обичаш милост и да ходиш смирено със своя Бог” (Михей 6, 8).
Във времето на Стария Завет Мойсеевият закон беше висша и задължителна заповед за народа на Израел. Той беше разбиран като път към спасението. Изхождаше се от това, че следвайки този закон човек беше угоден на Бог и беше приеман от Него.
Според Евангелието Мойсеевият закон не е пътят към спасение. Но той показва пътя, който води към спасението: Исус Христос.
Никой не може да спазва целия закон. Затова не е възможно единствено със собствени усилия да се достигне до спасение. Човекът трябва да постигне разбирането: ”Аз съм грешник и се нуждая от опрощаване на греховете.” Опрощаването на греховете обаче поставя преди всичко вярата в Исус Христос.
Съдържание на Евангелието е Божието действие за спасение на хората чрез Исус Христос. Евангелието обхваща всичко, което Исус проповядва и е свързано с личността Му, от раждането Му до смъртта Му на кръста, възкресението и идването Му отново. В Евангелието става ясно, че Исус Христос е единственият път към спасението.
Евангелието бива наричано и „слово на кръста” (1. Коринтяни 1, 18) и „послание на примирението” (2. Коринтяни 5, 19).
И Законът, и Евангелието показват Божията воля да помогне на грешника да бъде спасен.
Законът показва преди всичко заповеди и забрани, които да водят човека към едно богоугодно поведение. Единственият човек, който изпълни този закон напълно, без престъпвания, е Исус Христос: „Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците? Не съм дошъл да разруша, но да изпълня” (Матей 5, 17).
Вечно валидното и необходимо от Мойсеевия закон Исус Христос обобщава в заповедта за любовта към Бог и към ближния: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум. [...] Да възлюбиш ближния си, както себе си” (Матей 22, 37-39).
След Своето Възкресение Той обясни на учениците Си, че в Него се изпълни всичко, което е писано в Мойсеевия закон, в пророците и в Псалмите (срв. Лука 24, 44).
От това следва: Христос е едновременно изпълнението и целта на закона. Представата в Стария Завет, че законът е пътят към спасението, завърши чрез Христос. Исус е положи един нов път, пътя на милостта.
„Понеже Христос изпълнява целта на закона, за да се оправдае всеки, който вярва” (Римляни 10, 4).
Най-напред човек трябва да познае, че той е грешник. След това трябва да достигне вярата, че чрез Исус Христос помирението на грешника с Бог стана възможно и че чрез вярата в Христос грешникът може да получи праведност, валидна пред Бог: „И така както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всички човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всички човеци оправданието, което докарва живот” (Римляни 5, 18).
Праведност пред Бог/ оправдание: праведност пред Бог, постигнато оправдание, означава: Вярващият е угоден на Бог. Бог приема грешника, Той го дарява с милост и опрощение.
Избавлението не може да се заслужи с добри дела, то идва единствено от Христовата милост. За това е нужна вярата в Христос.
Добрите дела са израз на жива вяра. Така човек, изхождайки от вярата си, трябва да се старае към свят начин на живот, който да намира израз също в делата му.
„Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци ...” Отговорът на човек трябва да бъде „да живеем разбрано, праведно и благочестиво в настоящия свят, като очакваме сбъдването на блажената надежда, славното явяване на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни изкупи от всяко беззаконие и да ни очисти за Себе Си, народ за Свое притежание, ревностен за добри дела” (Тит 2, 11-14).