12. Богослужение, действия носещи благословия и грижа за душите
Богослужението е действие на Бог върху човека. Едновременно с това то е дело на човека за Бог.
На богослужението хората се събират, за да се преклонят заедно на Бог, да Го възхвалят и да Му благодарят. Те се събират също така, за да чуят Божието слово и да приемат тайнствата.
Така богослужението е среща на Бог и човек. На богослужението енорията възприема присъствието на триединния Бог и изживява, как Бог й служи в любов.
В старозаветно време богослужението се състояло предимно от жертвоприношение, при което свещениците принасяли дарове на Бог. Освен това те имали поръчението да предават на народа Божията благословия (срв. Числа 6, 22-27).
От времето на цар Давид се съобщава, че в богослужението участвали певци и музиканти и възхвалявали Бог с псалми (срв. 1. Книга на летописите 25, 6).
По време на Вавилонското пленничество - 597 г. до 539 г. пр. Хр. – вярващите юдеи се събирали в построени за тази цел къщи (синагоги), за да се молят заедно, да четат Светото Писание и да го тълкуват. От това произлязла по-късната християнска форма на богослужението.
Как точно е протичало богослужението в първите християнски енории, не е предадено. То е съдържало оповестяване на Евангелието, изповядвания на енорията, общи молитви, песни и празнуване на Светото Причастие.
Столетия наред християнското богослужение имало литургиен характер. Това означава, че богослужението било съставено главно от ритуали, съдържащи установени слова и песнопения.
След Реформацията в много църковни общности настъпила промяна. При тях проповедта заемала вече централно място. Тази традиция - проповед със свободно говорене - се пренася и в новоапостолското богослужение.
Да, в началото на богослужението Бог бива призован с думите „В името на Бога, Отец, Син и Свят Дух”. Този Божи призив се обозначава като „триединна встъпителна формула”. Така на посетителя на богослужението ясно се подчертава, че Бог присъства, така както го е потвърдил Божият Син (срв. Матей 18, 20).
За първите християни в Йерусалим се свидетелства: „И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите” (Деянията на апостолите 2, 42). От тук произхождат основните елементи на богослужението: учението на апостолите, общението, преломяването на хляба и молитвата.
Под „учение на апостолите” се има предвид това, че апостолите оповестяват учението на Исус Христос, тоест Евангелието за смъртта, възкресението и идването отново на Божия Син. Това учение се оповестява и от действащите по поръчение на апостолите сановници.
„Преломяването на хляба” е празнуването на Светото Причастие. То е централното събитие на богослужението, което се празнува с благодарност за жертвата на Исус.
„Общение” в богослужението означава да се изживее изпълнението на словото на Исус Христос: „Защото където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Матей 18, 20).
„Общение” в богослужението означава също, че вярващите заедно се прекланят на Бог и Му отдават възхвала и благодарност. Така те имат общение и помежду си.
Молитвата е неотменна съставна част на богослужението.
На богослужението енорията се свързва в молитвите на водещия богослужението. Така се изразява Божие преклонение, благодарност, застъпническа молитва и молба.
Преди опрощението на греховете се казва заедно молитвата „Отче наш”. След получаването на Светото Причастие вярващият се благодари на Бог в тиха молитва.
По време на богослуженията се оповестява Божието слово. Сановници изказват мисли, събудени в тях от Святият Дух. Това се нарича „оповестяване на словото” или „проповед”.
Проповедта в новоапостолското богослужение не е предварително подготвен текст. Тя се базира на слово от Библията, което сановникът разгръща в свободна реч.
Тъй като проповедта се поражда от Бог, слушателите изживяват „живо” изказано слово: което следователно може
- да даде отговори на житейски и верчески въпроси,
- да подсилва вярата,
- да дарява утеха,
- да дава надежда,
- да помага при вземане на решения и да дава предупреждения.
Словото от олтара дава ориентир, за да се живее според Божията воля.
Проповедта е „храна” за душата според словото на Исус: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Матей 4, 4).
Апостолите и натоварените от тях за това сановници са призовани да оповестяват Божието слово по време на богослужението.
Основно съдържание на проповедта е Евангелието на Исус Христос, радостната вест за това, че Исус е дал жертвата, възкръснал и ще дойде отново.
Святият Дух говори чрез сановника. Така се събужда и подсилва вярата. Оповестяването на словото винаги има за цел да подготвя енорията за идването на Исус Христос (2. Коринтяни 11, 2).
Всеки човек, който оповестява Божието слово, е грешник; той има грешки и прави грешки. Санът, който той носи обаче е даден от Бог и с това е свят. Значи когато несъвършеният човек оповестява Божието слово, то може да съдържа грешки. Въпреки това Бог полага сила в изказваните от човека слова.
Слушателят също е грешник; той има и прави грешки. Затова при него също не са изключени грешки при разбиране на чутото. Но все пак, когато той приема словото във вяра, въпреки човешките несъвършенства и грешки, той ще може да вземе в душата си божествените сили, които се съдържат в проповедта.
Преди проповедта слушащите трябва да се молят Господ да ги подсили чрез словото и да ги дари с мир. Те трябва да приемат словото във вяра и имат за задача да го претворяват в ежедневието - в мислите, говоренето и действията. Следователно те са призовани да водят живот, следвайки Христос.
С подходящи думи слушателите биват подготвени от водещият богослужението за опрощението на греховете и празнуването на Светото Причастие. За директна подготовка във връзка с това служи една съвместно изпята песен за покаяние. В нея енорията изразява признаването на греховността си и нуждата от помощ.
Молитва, която ни учи Исус е „Отче наш”. Това е единствената молитва, която вярващите казват в богослужението, заедно и по точно установен текст.
Тя се изказва в кратък текст от пет молби (Лука 11, 2-4) или в по-подробен текст със седем молби (Матей 6, 9-13).
На богослужението „Отче наш” се изказва според Евангелието на Матей:
„Отче наш, Който си на небесата,
да се свети Твоето име!
Да дойде Твоето царство;
да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята!
Дай ни днес насъщния хляб;
и прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници.
И не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия.
Защото е Твое царството и силата, и славата, до вековете.
Амин!”
Обръщението „Отче наш” показва, че тази молитва е обща молитва на енорията. Когато хората се обръщат към Бог с „Отец”, то с това се изразява, че Той ги е сътворил, че Той е техният Господ и се грижи за тях. Без да се страхуват, изпълнени с любов и доверие те могат да се обърнат към Бог с „Отче”.
Думите „на небесата” подчертават, че Бог е по-велик и по-високо от всичко земно. И въпреки това в Своето вездесъщие Той е близо до хората.
Това е първата молба в „Отче наш”. Бог е свят. Вярващите славят Неговото име, като Му принасят цялата почест и се стараят да живеят според Неговата воля. Тази молба напомня едновременно с това за втората заповед.
Божието царство дойде при хората в Христос. С молбата „Да дойде Твоето царство” се отправя молитва за това Христовата същност все повече и повече да се долавя в енорията. Освен това с тези думи се моли за това да се разкрие бъдещото Божие царство: Това започва с идването отново на Христос за отвеждането на годеническата Му енория във вечния дом.
В небето, сферата, където управлява Бог, цари неограничено Неговата воля. Молбата се отправя за това също и на земята всичко да се извършва според Божията воля. Вярващите се молят с тези думи и за това да успяват да вършат Божията воля.
С това се изказва молба за всичко, от което човек има нужда да живее. Молбата включва също така желанието Бог да запази сътвореното. В преносен смисъл молбата се насочва към това Бог да дава словото Си като „храна” за безсмъртната душа.
Всички хора се натоварват заради греховете си с вина. С тези думи вярващите се признават пред Бог като грешници и Го молят за прошка. Тъй като Бог е милостив и прощава, Той очаква и ние да простим на тези, които са постъпили несправедливо към нас. Затова опрощение ще ни бъде дадено само тогава, когато ние самите сме готови да се помирим и да простим.
„Тогава Петър се приближи и Му каза: Господи, до колко пъти, като съгреши брат ми спрямо мен, да му прощавам? До седем пъти ли? Исус му каза: Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем” (Матей 18, 21.22).
Вярващите се молят за това Бог да им помогне да противостоят с цяла сила на греха. Също така с това се изразява молбата Бог да опази от тежки верчески изпитания.
Тази молба изказва желанието Бог да освобождава от силата на злото. В края на краищата става въпрос за това Бог да дари окончателното избавление, като ни освободи завинаги от злото. В Божия Син е „изкуплението, прощението на греховете” (срв. Колосяни 1, 14).
Тези думи са хвалебствие на Бога („доксология”). С това се възвеличава Всемогъщия и Му се принася уважението, което Му подобава. Погледът е отправен към завършването на Неговия спасителен план, когато избавените ще могат да изживеят завинаги Божието великолепие.
Тази дума произлиза от иврит и означава в превод: „Така да бъде!” С това завършва „Отче наш” и се подсилва още веднъж всичко онова, което е казано на Бог в тази молитва.
Опрощението на греховете се оповестява непосредствено след съвместната молитва „Отче наш”.
Апостолите оповестяват опрощението на греховете, позовавайки се непосредствено на Исус Христос: „Оповестявам ви радостната вест: В името на нашия Господ Исус Христос, Синът на живия Бог, вашите грехове са опростени. Мирът на Възкръсналия да бъде с вас! Амин.”
Свещеническите сановници оповестяват опрощението на греховете във връзката с апостолския сан: „По поръчение на изпратилия ме апостол, аз ви известявам радостната вест: В името на нашия Господ Исус Христос, Сина на живия Бог, са ви
простени греховете. Нека мирът на Възкръсналия да бъде с вас! Амин!”
Не, опрощаването на греховете („оправдание”, „абсолюция”) не е тайнство. То е все пак една от предпоставките за достойно приемане на тайнствата.
Грехове могат да се опрощават, защото Бог - като Бог на любовта - е изпратил Сина Си при хората на земята. Той е принесъл чрез смъртта Си на кръста вечновалидната жертва за опрощаване на греховете. Чрез доброволното отдаване на живота Си Исус Христос е сломил силата на сатаната и е победил него и неговите дела, именно греха и смъртта. От тогава съществува възможността хората да бъдат освободени от греха (срв. Матей 26, 28).
Исус е жертвал живота Си за нас, за да могат да ни се опростят греховете и ние да не трябва да останем под господството на греха.
„Ето Божия Агнец, Който поема греха на света!” (Йоан 1, 29).
„Защото ако бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син...” (Римляни 5, 10)
Триединният Бог е Този, Който опрощава греховете. Човек не е в състояние със собствени сили да опрости грехове и да се освободи от грехове. „Блажен е онзи, на Когото Господ няма да вмени грях!” (Римляни 4, 8).
Да, опрощаването на греховете трябва да се оповести. Апостолите оповестяват опрощението на греховете по поръчение на Исус според Неговите думи: „На които простите греховете, простени са им; на които задържите, задържани са.” (Йоан 20, 23). Следователно те правят жертвата на Исус достъпна на вярващите. За това апостолите упълномощават и свещеническите сановници.
За да се получи опрощение на греховете, е нужно:
- Човек трябва да вярва в Исус Христос като негов Избавител (Йоан 8, 24).
- Изисква се освен това вярата, че апостолите оповестяват опрощението на греховете.
- Необходимо е също така разбирането, че човек е съгрешил и се е натоварил с вина и следователно се нуждае от милост.
- В сърцето трябва да има желание да се помирим с Бог.
- Грешникът трябва да се разкайва за греха си и да се изповяда в „Отче наш” пред Бог: „И прости ни дълговете ...”
- Трябва да е налице сериозното решение да се преодолеят слабостите и грешките.
- Грешникът трябва да иска да се помири с онзи, който му е сторил нещо и следователно е задлъжнял спрямо него.
„Затова ви казвам, че ще умрете в греховете си; защото ако не повярвате, че съм Този, за Когото ви казвам, в греховете си ще умрете” (Йоан 8, 24).
Към познанието, че е прегрешено, спада осъзнаването на собствените слабости и грешки. Това предполага едно себеизпитание.
Това познание води до покаяние и разкаяние.
Покаяние е убеждението, че поведението е било неправилно, като се показва разкаяние и се възнамерява сериозно да се преодолеят грешки и слабости.
Разкаяние е чувството на страдание от неправдата, която е извършена, било то чрез действие или бездействие. Искрено разкаяние се показва също в наличието на воля за помирение с ближния, възстановявайки, доколкото е възможно, нанесени щети.
Опрощаването на греховете пречиства от грехове и отменя вината, която е спрямо Бог.
На вярващите, на които им са опростени греховете, им се оповестява мира на Исус Христос с думите: „Мирът на Възкръсналия да бъде с вас!” Когато този мир се приеме с вяра в сърцето, страхът от последиците на греха може да отстъпи.
Независимо от опрощението на греховете човек трябва да отговаря за последиците, които произтичат от неговото греховно поведение, например от материален или правен характер.
Да, хуленето на Святия Дух е грях, за който няма прошка. За това Божият Син казва: „Но ако някой похули Святия Дух, за него няма прошка до века, а е виновен за вечен грях” (Марк 3, 29).
Хулене срещу Святия Дух извършва този, който, воден от злонамерени или нисши подбуди съзнателно и умишлено представя Святия Дух като дяволски и изкусителен.
Тайнствата Свето Водно Кръщение и Свето Причастие се даряват от апостолите или свещеническите сановници по поръчение на апостолите. Тайнството Свето Запечатване се дарява само от апостоли.
Светото Водно Кръщение и Светото Запечатване се даряват на човек само веднъж. Светото Причастие му се дарява многократно.
По принцип Светото Причастие се празнува на всяко богослужение.
При определени поводи (напр. венчавка, смъртен случай) се провеждат „слово- богослужения” – т.е. богослужения без празнуване на Причастието (богослужение за венчавка, траурна церемония).
Да, децата също могат да получат трите тайнства. Ако е възможно, децата участват с енорията в празнуването на Светото Причастие.
Децата получават тайнствата Свето Водно Кръщение, Свето Запечатване и Свето Причастие съобразно думите на Исус: „Оставете дечицата да дойдат при Мен; не ги възпирайте” (Марк 10, 14).
Да, на богослужението в неделя и на църковни празници, след отпразнуването на Светото Причастие с енорията, главният апостол, районните апостоли или натоварени от тях апостоли даряват това тайнство също така и на починалите. При това двама сановници, като представители за починалите, приемат тялото и кръвта на Христос.
Три пъти в годината - съответно първите недели на март, юли и ноември - се празнуват богослужения, на които главният апостол, районните апостоли или натоварени от тях апостоли даряват всичките три тайнства на починалите. Тези действия също така се извършват върху двама сановници, заместващи починалите.
Това че даряването на тайнствата за починали се извършва върху живи хора, които ги представят, произтича от 1. Коринтяни 15, 29: „Иначе какво ще правят тези, които се кръщават заради мъртвите? Ако мъртвите изобщо не се възкресяват, защо се кръщават заради тях?”
Бог придружава хората в различни житейски ситуации с благословия. Под „действия, носещи благословия” разбираме онези църковни действия, които се предприемат при определени поводи. Действията за благословия не са тайнства.
При действие, носещо благословия, Бог се обръща към човек, който искрено се моли за благословия. Чрез апостол или свещенически сановници Бог благославя копнеещия
и му предлага помощ, милост и милосърдие.
Освещаването на църковна сграда, съответно на място за събиране на една енория представлява в широк смисъл също така действие, носещо благословия.
В богослужението се извършват следните действия, носещи благословия: Конфирмация, приемане в Новоапостолската Църква, даряване на благословия при годеж, благословия при венчавка и благословия за сватбен юбилей. Полагане в сан и други действия, касаещи духовния сан се извършват също на богослужението.
Конфирмация (на латински „confirmatio“: ”подсилване, потвърждение”) е онова действие носещо благословия, при което млади християни приемат върху себе си задълженията, които отговарящите за тяхното възпитание, представлявайки ги, са приели при Светото Водно Кръщение и Светото Запечатване.
Конфирмантите се задължават да бъдат верни на Бог и открито пред енорията се определят към новоапостолската вяра.
От момента на Конфирмацията те носят отговорността за верческия си живот пред Бог като вече „пълнолетни“ християни.
Първата предпоставка за конфирмация е предварително приетите Свето Водно Кръщение и Свето Запечатване. Други предпоставки са редовното посещение на богослуженията и на занятията за обучение на конфирманти.
Конфирмантите трябва да познават основните постулати на новоапостолската вяра и верческите символи и да са готови да водят живота си според Евангелието.
Конфирмацията се извършва в богослужението. Най-напред конфирмантите отговарят пред олтара с „Да“ на въпроса, дали искат да водят в бъдеще своя житейски път като новоапостолски християни, бидейки верни на Бог. След това признание пред Бог и енорията младите християни казват клетвата за Конфирмация. С това те дават публично обет да приемат Исус Христос като свой Господ и да живеят съответно.
След молитва на водещия богослужението конфирмантите получават благословията. Тя им се дарява след полагане на ръка върху тях.
Благословията подсилва конфирманта в старанието му да спазва клетвата за Конфирмация и с думи и дела да изповядва Исус Христос.
Клетвата за Конфирмация гласи: „Аз се отказвам от дявола и всичко сътворено от него и се предавам на Теб, о триединен Бог - Отец, Син и Свят Дух, във вяра, послушание и със сериозното намерение: Да Ти бъда верен до края на моя живот. Амин.”
С това се изразява, че конфирмантът има твърдата воля да избягва всичко лошо, противоречащо на Бог и последователно да върви по пътя на Евангелието. Той се признава във вяра в триединния Бог и изповядва да води целия си живот във вяра и послушание спрямо Бог.
„Приемането” е това действие в богослужението, при което християни от други деноминации са приети като добре дошли в Новоапостолската църква.
При Приемането на християни те публично признават своето желание да изповядват новоапостолската вяра. След една молитва в името на триединния Бог те биват приети в Новоапостолската църква. Така Приетите вече имат право да участват за постоянно в празнуването на Светото Причастие. На тях има се дава достъп и до всички други носещи благословия действия.
Благословията при годеж се дарява, когато една двойка се сгодява. Годежът е сериозно обещание за брак. При носещото благословия действие годеническата двойка засвидетелства пред Бог и енорията, че иска да се подготви за брака по богоугоден начин. За това тя получава благословията.
Венчалната благословия се дарява след сключването на брак.
Брачните партньори биват питани, дали те ще си бъдат взаимно верни при всички обстоятелства и дали искат в любов един към друг да вървят по житейския път. Двойката обещава това пред Бог и енорията със своето „Да“. След това те получават благословията на триединния Бог. Благословията трябва да им помогне да спазват този обет, да водят хармоничен съвместен живот и с Божия помощ да се справят в тежки ситуации.
По желание на брачната двойка се дарява благословия за следните сватбени юбилеи:
- Сребърна сватба (след 25 години)
- Рубинена (изумрудена) сватба (след 40 години)
- Златна сватба (след 50 години)
- Диамантена (елмазена) сватба (след 60 години)
- Желязна (каменна) сватба (след 65 години)
- Благодатна сватба (след 70 години)
- Коронна сватба (след 75 години)
При това наново се полага Божия благословия върху брачния съюз и брачните партньори биват поверени на продължаващата грижа и придружаване от Бог.
Една църковна сграда се предава по предназначението си при първото богослужение. Освещаването се извършва с молитва в името на триединния Бог за осветяване на място, където да се разкрива Святият Дух, място където да се оповестява Божието слово и да се даряват тайнствата.
Осветената църква е място за преклонение на Бог, а също така убежище за търсещи избавление хора. Тук на богослуженията се предлагат Божия милост и утеха, подсилване на вярата и душевен мир.
Ако една осветена църква не се използва повече за богослужения, тя се освобождава: На последното богослужение се отменя установеното при освещаването предназначение на църковната сграда като свято място на Божие действие. След освобождаването предишната църква е една обикновена сграда, която може да се използва за друга цел.
Тайнствата в богослужението се даряват след опрощаването на греховете и последващата молитва.
Носещите благословия действия се състоят по принцип след празнуване на Причастието. Тъй като Конфирмацията е в пряка връзка с тайнствата Свето Водно Кръщение и Свето Запечатване, тя се провежда преди празнуването на Светото Причастие. Приемането става също преди празнуване на Причастието, тъй като то съдържа правото за участие в Светото Причастие.
Ординацията – т.е. полагане в духовен сан, поръчението за настоятел на енория или район, потвърждаването на сановник в сан и пенсионирането на сановник следват даряването на тайнствата. Те протичат следователно след празнуването на Светото Причастие.
Ординацията се извършват само от апостоли. След кратко обръщение полаганият в сан бива питан от апостола дали е готов да приеме сана. Освен това той бива питан дали иска да служи вярно и покорно на Бог, да отговаря за Евангелието на Исус Христос и да упражнява сана в съответствие с новоапостолското вероизповедание. Също така бива питан дали е готов да упражнява сана в смисъла на Исус Христос, в любов към вярващите и покорство на вярата.
Всичко това той обещава пред Бог, Който го призовава да служи, и пред енорията с едно „Да“. Коленичейки той получава сана чрез полагането на ръка и молитва на апостола.
Чрез музиката в богослужението трябва да се принася възхвала и почит на Бог (срв. Псалм 150). Следователно тя има служеща функция.
Музиката може да развълнува слушателите, настройва енорията за оповестяването на словото и подчертава Божието слово. Чрез пеенето на енорията и хора или чрез инструментална музика се изразяват и предават кураж, сила и увереност. Чрез музиката може да се преживее утеха при тъга и притеснение.
Музиката и молитвената вглъбеност преди богослужението служат на вътрешното съсредоточаване на посетителите на богослужението и подготвят оповестяването на словото. Чрез пеенето на енорията всички присъстващи се включват активно в протичащото богослужение.
Преди празнуването на Светото Причастие енорията може да засвидетелства чрез песен нагласата си за покаяние. Чрез изпълнението на песен за отпразнуване на Светото Причастие се изразява любов и благодарност към Бог.
В края на богослужението на всички присъстващи се дарява благословията на триединния Бог. Заедно с триединната встъпителна формула заключителната благословия образува рамката, която обхваща случващото се на богослужението. Така е ясно, че всичко, което става на богослужението идва от триединния Бог.
Заключителната благословия се предава на енорията с думите от 2. Коринтяни 13, 14: „Благодатта на Господ Исус Христос и любовта на Бога, и общението на Святия Дух да бъде с всички вас.”
Вярващите искат да се прекланят на Бог в общността. Те знаят, че на богослужението вярата бива укрепвана чрез проповедта и се засилва надеждата за скорошното идване отново на Христос. На всяко богослужение те се подготвят за това събитие. Осен това те искат да изживеят опрощаването на греховете и да получат Светото Причастие, както и да бъдат благославяни на богослужението.
Този, който лекомислено пропуска богослуженията, пропуска благословията, милостта и силите, които се съдържат в Божието слово и Светото Причастие.
Ако често, без наложителна причина се остава далеч от богослуженията, вярата може да отслабне и да изчезне копнежът за Божието слово.
Грях е, когато богослужението и милостта съзнателно се отхвърлят или не се уважават достатъчно.
Да, даряването на пред-родилната благословия се предприема винаги извън богослужението. По принцип тя се извършва в кръга на семейството.
Пред-родилната благословия е първото видимо Божие действие върху все още неродения човек. Благословията се отразява добре на душата на нероденото. Благословеното действие се извършва върху бъдещата майка. Чрез пред-родилната благословия Бог подсилва майката в грижите ѝ и стимулирането на пред-родилното верческото развитие на детето.
С пред-родилната благословия е свързана Божията подкрепа за времето на майчинството и за раждането на детето. Това все пак не означава обещание за безпроблемно майчинство или раждане на здраво дете.
Църковната траурна церемония е богослужение за утеха и подсилване на опечалените. Утехата лежи преди всичко в надеждата за идването отново на Христос, в свързаното с това Възкресение на починалите в Христос и в единението с тях (срв. 1. Солунци 4, 13-18).
Оповестеното в траурната церемония слово важи също така за вечната душа на починалия, която се поверява на Божията милост.
Събралата се на траурната церемония опечалена енория обгражда опечалените, за да им засвидетелства съпричастност и да им предаде чувството на приютеност. Освен това така се оказва последна почит на починалия.
При траурната церемония се почита по съответен начин живота на починалия. Душата и духът на починалия се предават с утешителни думи на любовта на Избавителя Исус Христос, в очакването, че Той ще ги съхрани до възкресението за вечен живот. Преходното, останало без душа тяло се предава на неговото предопределение.
„С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш” (Битие 3, 19).
Дали и по какъв начин ще бъде погребано едно тяло, не е от значение за възкресението от мъртвите.
Това, какво означава грижата за душата може да се разбере от поведението на Исус: Той се обърна към грешниците без оглед на лице и позволи, щото те да усетят Неговата любов. Той се вслушваше, помагаше, утешаваше, съветваше, предупреждаваше, подсилваше, молеше се, учеше другите.
Грижата за душите извършвана от сановниците има за цел да подкрепя вярващите и да ги подготвя за идването отново на Христос. Грижещите се за душите придружават братята и сестрите по вяра в различни житейски ситуации. Към това спада също да се молят за тях.
На всеки новоапостолски християнин се предлага лична грижа за душата. Тя се състои предимно от посещения от свещенически сановници (грижещите се за душите). Посещения за грижа за душите могат да се правят обаче също и от дякони.
При посещение за грижа за душата на преден план е старанието да се задълбочи любовта към Бог и Неговото дело, да се поощрява верческия живот и да се увеличава познанието за Божието спасително действие. Това се случва преди всичко чрез обмяна на мисли относно верчески въпроси. Към посещението за грижа за душата спада съвместната молитва.
В случай на болест новоапостолският християнин получава подкрепа чрез посещения, било то в къщи или в болницата. Сановникът подсилва вярата, утешава, моли се и ако е възможно празнува с болния Светото Причастие.
Пример за лична грижа за душата е работата на Исус Христос, Който многократно е правил посещения, например при Мария, Марта и Лазар или при бирника Закхей: „Исус му каза: Днес стана спасението на този дом” (Лука 19, 9).
Ние познаваме изповедта. При това разбираме изповядването на грях, признаването на вина пред църковен сановник.
Всъщност за опрощаването на греха не е нужна изповед, но съществува възможността за изповядване, когато въпреки опрощаването на греховете вината продължава да натоварва и не е постигнат вътрешен мир. Изповедта се полага тогава пред апостол. Ако в спешен случай не е достъпен апостол, по изключение всеки свещенически сановник може да приеме изповедта и да оповести опрощение по поръчение на апостола и в името на Исус Христос.
В широк смисъл грижата за душата е също така задача на цялата енория. Тя е свързана и с практическа житейска помощ.
Важат думите на Исус: „Защото огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте. [...] Понеже сте направили това на един от тези най-малки Мои братя, на Мен сте го направили” (Матей 25, 35.36.40).
Грижата за душата на децата е преди всичко задача на родителите. Те трябва да предават на децата си основните ценности на Евангелието. Към това спада да ги въвеждат в любовта към Бог и ближния и да им бъдат пример в молитвения живот и в жертвената вярност.
Сановници и натоварените с църковното обучение братя и сестри подкрепят родителите в тяхната отговорност, така че децата да могат да израснат като убедени и самоотговорни новоапостолски християни.
На църковните занятия подрастващите биват запознати и въвеждани във верческите съдържания и наставлявани да водят живота си, съзнавайки отговорността пред Бог. Тази цел изхожда от Евангелието на Исус Христос. При това се поощрява общността и чувството за принадлежност всред подрастващите.
Занятията са съобразени с възрастта и степента на развитие на децата.
Неделното училище за деца от предучилищна възраст има за цел, съобразно възрастта им, да бъдат доведени при Бог и Неговото действие. Така тези все още не ходещи на училище деца могат да развият едно изпълнено с доверие отношение към Бог. На първо място в неделното училище за деца от предучилищна възраст не стои въпросът за предаване на знания. По-скоро трябва да се дари приютеност и да се положи в сърцата на децата радост от вярата.
С встъпване в училище, съответно в задължителната за обучение възраст, децата посещават неделното училище. Задача на неделното училище е:
- да събуди и подсили радостта от общността на Божите чеда, както и от богослуженията,
- с помощта на Библейски истории да предаде на децата познание за действието на Бог, съобразено с възрастта им,
- да затвърди вярата в Божите обети,
- да обясни на децата протичането на богослужението, значението на тайнствата и на църковните празници.
Допълнително към неделното училище от време на време в по-малки или по-големи рамки се състоят богослужения за деца. Божието слово се предава от свещенически сановници съобразено с разбирането на децата. Така сановниците помагат на децата да разберат Бог и Неговото дело. Това, което децата могат да извлекат от собствените си преживявания става основа на вярата в техния житейски път.
Богослужението за деца се посвещава на нуждите на децата. Те се чувстват разбрани, приютени и обичани. За тях е особено изживяване да празнуват в своя кръг богослужение, при това и със Свето Причастие.
На религиозните занятия децата се обучават чрез споделяния на свидетелства, които хората са имали с Бог: Историята на Божия спасителен план се разглежда във връзка с живота на децата във вярата. Верческите съдържания се задълбочават, поощряват се познанията и се разясняват взаимовръзките в Божия спасителен план. Така на децата им се предават трайни ценности.
Освен това религиозните занятия трябва да помогнат на децата да изповядват открито своята вяра.
На занятията за конфирманти подрастващите се подготвят за това да положат при Конфирмацията своя обет за вярност към Бог пред енорията и да приемат като пълнолетни християни отговорността за верческия си живот. Централно място в обучението на конфирмантите са занятията с вероизповеданието, с „Отче наш” и с десетте заповеди.
Младежите изживяват едно отговарящо на възрастта им обгрижване и придружаване. Грижещи се за младежите са на тяхно лично разположение, както и за поверителни разговори в различни житейски ситуации, а и по верчески въпроси.
Грижата за душата при младежите служи за това младежите да се развият като личности със силна вяра и съзнание за отговорност. У младежите трябва да бъдат затвърдени ценностите на християнската вяра, от които те да бъдат вдъхновени. Така младежите намират база при вземането на решенията за своя начин на живот. Те биват окуражавани да упражняват и изповядват вярата си и да я застъпват в своето обкръжение. Освен това те биват поощрявани в готовността си да се включат в енорията.
Важна задача на обгрижването на младежите е също така грижата за младежкото общение помежду им.
За младежите има специални богослужения. По принцип те се провеждат на младежки дни на ниво район или няколко района.
Смъртно болни и умиращи имат нужда от особено внимание.
Вярващите хора също се страхуват от умирането и смъртта. Този страх не бива да се
тълкува като знак за недостатъчна вяра. По тежкия път, по който върви умиращият, грижещият се за душата трябва да се заеме с неговите страхове и нужди.
Важно е да се поддържа будна надеждата за живот с Бог и съдържащата се в тази надежда утеха.
Към придружаването на умиращия спада и това грижещият се за душата да оповестява опрощението на греховете, да го утешава с мира на Възкръсналия и да празнува с него Свето Причастие. Приемането на тялото и кръвта на Господ потвърждава съвместния живот с Божия Син. Така умиращият бива утешен и подсилен по своя последен път.
Надеждата за виждане отново с тези, които са вече отишли в отвъдното, също така подкрепя умиращият през фазата на сбогуване.
Необходимо е да се полагат грижи също така за душите на близките на един умиращ. Когато осъзнаят, че губят близкия си те трябва да почувстват, че не са оставени сами. Общите молитви се приемат като особено подсилващи.
Сигурността, че има виждане отново помага в носенето на тежестта на сбогуването. На близките помага освен това и като им се помогне да осъзнаят колко много те са могли да направят за умиращия.
Скръбта не трябва да се отхвърля. Важно е да се посетят страдащите, да се заяви съпричастие и заедно с опечалените да се кажат молитви. На опечалените трябва да им се предаде чувството за искрено съчувствие. Въпреки всички възможни страхове от контакта с тях те трябва да бъдат потърсени. „Не отбягвай плачещи, и тъжи с натъжените“ (Книга Премъдрост на Исус, Син на Сирах 7, 37).
За преодоляването на тъгата помага преди всичко това опечалените да могат да осъзнаят, че Исус Христос също е страдал и умрял. Чрез Неговото Възкресение е обосновано също и възкресението на починалия; той участва в победата на Христос над смъртта (Римляни 14, 7-9).
Придружаването при скръб служи за окуражаване на опечалените да говорят за загубата, давайки израз на чувствата си. Тъга, страх, яд, несъгласие с Бог и чувства за вина могат да се споделят и безрезервно да се открият пред грижещия се за душата.
При придружаването помага също припомнянето на хубавото свързано с починалия, на щастливи преживявания или общи спомени с починалия.
Едно утешаващо обгрижване на душите на опечалените може да продължи седмици и месеци до преодоляване на тъгата, понякога дори години след смъртта на любим човек.
В Новоапостолската църква се празнуват следните празници: Бъдни вечер (Коледа), Връбница (Цветница), Разпети Петък, Великден, Възнесение Христово, Петдесетница и Жътвена благодарност.
На Бъдни вечер си спомняме за раждането на Исус Христос, един празник, който насочва към едно централно събитие в Историята на спасението. Споменът за раждането на Божия Син, Неговото първо идване, подсилва също и вярата ни за Неговото скорошно идване отново.
На Връбница (Цветница) се напомня за влизането на Исус в Йерусалим по повод празнуването на юдейската Пасха.
На Разпети Петък се мисли с благодарност за разпъването на кръста и жертвената смърт на Исус Христос. Чрез Своята жертвена смърт Божият Син пречупи силата на сатаната и на греха.
„А Исус… каза: Извърши се, и наведе глава, и предаде дух” (Йоан 19, 30).
В основата на този празник лежи фактът, че Исус Христос възкръсна от мъртвите.
Възкресението на Исус Христос от мъртвите се извърши на първия ден от седмицата, в неделя. По-късно една определена неделя от годината е установена за Великденския празник.
Със Своето Възкресение Исус Христос показва, че Той пречупи също така силата на смъртта. Възкресението на Исус Христос от мъртвите е основа на вярата във възкресението на мъртвите и обосновава надеждата за вечен живот.
На Възнесение Христово (Господно) се напомня, че на четиридесетия ден след Великден, в кръга на Своите апостоли Исус Христос се възнесе на небето. „Той се възнесе и облак Го подхвана и скри от погледа им.” Чрез два ангела апостолите получиха обета: „Този Исус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде така, както Го видяхте да отива на небето” (Деянията на апостолите 1, 3-11).
Празникът Петдесетница - петдесет дни след Възкресението на Исус - се празнува за възпоминание на деня, в който е бил излят Святият Дух. Петдесетница се приема също и като „Рожден ден на Христовата Църква”. След слизането на Святия Дух апостол Петър държа проповед, в центъра на която бил разпънатият на кръста, възкръснал и възнесъл се към небето Христос.
Петдесетница е освен това празник на радостта от това, че Святият Дух присъства и действа в Църквата.
Жътвената благодарност е празникът, на който се благодари на Бог, Създателят.
В една от неделите през годината - неделята на жътвената благодарност - се провежда богослужение, на което в центъра на вниманието стои благодарността към Бог за всички дарове, които Той дарява на хората.
От благодарност вярващите принасят една особена жертва: „Който принася жертва на хвала, той Ме прославя; и на онзи, който оправя пътя си, ще покажа Божието спасение” (Псалм 50, 23).
Богослуженията на църковните празници по принцип се празнуват като богослужения със Свето Причастие.
Историческото събитие се излага чрез четене на Библията и се разкрива неговото значение за спасението на хората.